Л. Смит - Ненаситност

— Не всички сме зли — промълвих и я прегърнах. — Ти не си.

— Аз съм много по-стара от теб — отвърна тя нежно. — И невинаги съм била такава, каквато съм сега. Ти не си единственият, който трябва да изкупи стореното, Стефан. Но аз дадох клетва да бъда различна.

— О, уф! Клетви. — Деймън изтрополи шумно по палубата. — За Бога, не сме ли дали достатъчно клетви, които да ни стигнат за цял живот?

— Браковете бяха твоя идея, не моя — напомних му.

— Даа, даа, аз съм вампир, имах наистина страхотна сватба, страхотно шампанско, брат ми ме спаси и все още се измъчвам.

Скочи от перилото на палубата, плъзна длан по гладкото дърво, оттласна се обратно към другата страна, завъртя се наляво към десния борд напред и назад, докато стигна до нас. Нечие нетренираното око би го определило като пиян, но в ъгълчетата на устните му се червенееха издайнически петна. Беше опиянен от бягството ни, от спасението ни, от кръвта на някой нещастен юнга — но не и пиян. Поне не още.

— Да, и като заговорихме за спасение, Маргарет… — изтъкнах аз.

Деймън въздъхна.

— Когато се конфронтирах директно с нея, относно способността й да устои на внушението Маргарет призна, че е вещица и каза, че ще ми помогне.

— Просто така? — попитах скептично.

Деймън завъртя очи.

— В замяна на това да напуснем Ню Йорк и никога да не се връщаме — поне докато тя е жива. И още, ох, да, това е частта, която ме убива — да върнем зестрите .

— Ау, Деймън. Толкова съжалявам — рече Лекси. Веселите пламъчета в очите й контрастираха със сериозния й тон. — Твоят план да оскубеш богатите не се получи. Следващия път ти пожелавам повече късмет. — Тупна го леко по рамото.

— Ние й дължим живота си — заявих сериозно. — Маргарет изобщо не е била длъжна да ни помага. Всъщност не би трябвало да го прави . Защитната магия, която е издигнала около себе си и съпруга си — мислиш ли, че наистина ще бъдат в безопасност?

— Искам да вярвам. Във всички случаи, тя е много по-добра душа от мнозина от нас — заяви Лекси.

— И като заговорихме за по-добри души… — подех, едва сподавяйки усмивката си, — какво те накара да се върнеш и да ме спасиш? Мислех, че си твърдо решен „никога да не ми простиш и да ме наказваш до края на дните ми“.

Сините очи на Деймън се замъглиха.

— Да. Ами, все още държа на казаното. Никога няма да ти простя. И ще те измъчвам, докато си жив.

Поклатих глава, потискайки надигащия се в гърдите ми черен гняв, който ме караше да изкрещя на Деймън, че той може и да е загубил любовта на живота си, но аз бях изгубил живота, който обичах. И баща си, и родния си дом.

И брат си.

Ала гневът ми стихна също така бързо, както пламна, оставяйки огромна празнина у мен. Как бих могъл да очаквам родният ми брат да ми прости, задето го бях превърнал във вампир, когато аз самият не можех да си го простя? Някога той ме беше обичал, както аз бях обичал Катрин, но никога, никога нямаше да й простя, задето ме бе превърнала в това, което бях сега.

Деймън ме хвана за раменете.

— Освен това — додаде и ъгълчетата на устните му се извиха нагоре, — ако някой ще те убива, то това ще съм аз.

Сетне, без да каже нищо повече, скочи с вампирска скорост върху перилото на палубата, балансирайки, без да помръдне дори с мускул, докато корабът потъваше и се издигаше върху морските вълни, все едно бе изваяна от студен мрамор скулптура на носа на кораба.

Вдигна ръката си за поздрав.

— Пак ще се видим, братко.

Тогава, преди дори да промълвя името му, скочи от перилото и се гмурна в тъмните води, плискащи се долу.

Изтичах до ръба на палубата и се взрях в пенестите вълни. Но брат ми не изплува. Двамата с Лекси останахме на палубата сякаш цяла вечност, докато толкова се отдалечихме от брега и небето, че имахме чувството, че сме се разтворили в мрака.

После, когато слънцето най-сетне подаде червената си глава над водния хоризонт, двамата слязохме долу в полуосветената каюта, за да посрещнем бъдещето си.

Пребиваването ми в Ню Йорк показа съвсем ясно рисковете на моето съществуване; въпреки добрите ми намерения, аз съм опасен за хората, а брат ми е опасен за всички.

И сега? Какво ме очаква в бъдеще? Струва ми се, че дните ми минават като минути. Предполагам, че това означава, че започвам да свиквам с идеята за вечността.

Изгубих толкова много през месеците, откакто се превърнах в създанието, което съм сега. Но спечелих време. А с времето и възможности. Ще видя Италия. И останалата част от Европа. Ще пътувам из целия свят. Ала никога вече няма да намеря дом сред хората.