Л. Смит - Ненаситност

Прах и парчета шрапнел ни обвиха като мъгла. Примигнах срещу размазаните стени, опитвайки се да си поема дъх.

— Ето. — Деймън ми подаде сребърна манерка. — Ще ти е нужно за бягството.

Притиснах устни към гърлото на манерката. Кръв. Сладка, сладка, кръв…

Един глас в отдалечена част на съзнанието ми изкрещя, че е човешка кръв, но аз го заглуших с плисъка на упойващата течност. Пих жадно, с отчаяно настървение и простенах в знак на протест, когато Деймън ми взе манерката.

— Остави малко и за дамата — рече той.

Лекси пи също толкова ненаситно. Кръвта потече по брадичката й, около устните, докато смучеше жадно и мълчаливо. Кожата й, която бе посивяла и сбръчкана като на стара жена, се изглади и порозовя.

— Благодаря, войнико — промълви задъхано. — Нуждаех се от това.

Като лампа, изпълваща подземието с топлина и светлина, почувствах как Силата ми се излъчва от крайниците, възвръща чувствителността на сетивата ми, изпълва тялото ми с мощ, която не бях изпитвал откакто започнах да се храня само с животинска кръв.

Ахнах, когато погледът ми се проясни. Зад Деймън стоеше чернокоса жена, притиснала едната си ръка към слепоочието, а другата, свита в юмрук, бе отпусната покрай тялото. Очите й бяха затворени и тялото й леко потрепваше. Все едно бе в плен на силна, но овладяна болка, докато незнайни мъчения терзаеха съзнанието и тялото й.

Маргарет.

И не беше сама. Пред нея бе просната някаква фигура, гърчеща се от болки и аз ненадейно осъзнах, че не Маргарет е измъчваната — тя бе тази, която причиняваше болка на друг. На Лушъс.

На супер вампира; толкова всемогъщ, ала при все това само послушен слуга, изпълняващ досадните земни поръчки на Клаус, демонът, произлязъл директно от Ада. Лушъс бе избил цяло семейство, беше ме пленил с лекота и заловил Лекси сякаш беше пакостлива мишка. Сега чудовището бе обхванало главата си с ръце и крещеше — ужасни писъци, които караха целия параклис да се тресе.

— Това Маргарет ли е? — слисах се аз.

Деймън ме вдигна на крака и ме бутна към вратата.

— Не можем да я оставим!

— Тя ще се оправи!

— Но…

— Въпросите по-късно. Сега бягай!

И така, след като хвърлих един последен поглед към жената, поставила самия Ад на колене, хукнах от своя затвор към лунната светлина на свободата.

Тримата изскочихме от параклиса. Веднага щом напуснахме земите на имението на Ричардс, навлязохме в гората. Храсталаци и ниските клони на дърветата се закачаха и оплитаха в краката ни, докато се спускахме надолу по хълма във влажната нощ. Високите борове закриваха и малкото лунна светлина, процеждаща се през облаците. Ако бяхме човешки същества, краката ни със сигурност щяха да се плъзгат по горската земя, покрита с изгнили листа. Неспособни да виждаме на около метър пред себе си, щяхме да се блъснем в гигантския ствол на някое дърво.

Вместо това се движехме като хищници, напредвайки в нощта, както го бяха правили вампирите от стотици години: промъквайки се през дивите гори до следващото село на потенциални жертви, преследвайки някого, отделил се глупаво от своите и решил да пътува сам в нощта.

Чувствах се добре да се нося така, докато притокът на човешката кръв жужеше във вените ми. Можех почти да се изгубя в полета, да забравя от какво бягахме.

Тогава се разнесе звукът.

Той ни стресна, като започна с постепенно нарастващ тътен, извиси се в кресчендо от нечовешки стенания и завърши с остър писък на отчаяние. Звукът беше навсякъде, изпълваше ушите ни, долината, в която се спускахме, небето над нас.

Тримата се спряхме, сепнати от силата му.

— Е, предполагам, че вампирът се е освободил — изсумтя Деймън.

— Маргарет… — започнах аз.

— Повярвай ми, тя е добре. Видя ли какво бе направила с него? — изтъкна брат ми.

— Тогава какво е тя? — попитах.

— Вещица.

— Като Емили? — запитах се, макар че теорията ми се потвърждаваше. Нима светът бе пълен с вещици, вампири, демони и кой знае още какви създания, повечето от които невидими за човешките очи?

— Усетих, че у нея има нещо различно, още когато не успях да я подчиня на волята си… — обясни Деймън. — Така че я попитах. И тя ми отговори. Много е пряма.

— Значи тя…

— Омагьосала е със защитна магия себе си и семейството си и е прогорила сърцевината на мозъка му чрез някакво свое психично умение или нещо друго, за да ни спечели малко време. Наблягам на малко — додаде той. — Надявам се, че защитната магия още действа.