Л. Смит - Ненаситност

Разнесе се нов тътен.

— Трябва да продължим да се движим — подкани ни Лекси и ние отново потеглихме напред.

Гората ставаше все по-черна, сякаш самата природа се ужасяваше от приближаването му. Усетихме как земята трепери с всяка негова стъпка.

Двамата с Деймън прескочихме един гигантски пън и за един кратък миг движенията ни бяха в пълен синхрон. Ала след това и тримата спряхме рязко на ръба на високата скала, извисяваща се над горен Манхатън.

— Хм — промълви брат ми и надникна над ръба.

— Ще трябва да намерим друг начин да слезем долу — отбелязах и понечих да погледна назад, откъдето бяхме дошли. — Някаква пътека или…

Лекси извика и скочи от ръба на скалата.

Гледах я с разширени от ужас очи.

— Да намерим друг начин да слезем долу? — Деймън поклати разочаровано глава към мен. — Все още мислиш като човек, братко. — И полетя след нея.

Изругах под нос, докато наблюдавах как изчезва сред клоните долу. Сетне го последвах.

Колкото и да бе плашещо това падане, имаше нещо освобождаващо у него. Чувствах се безтегловен, плувах във въздуха. Светът свиреше през протегнатите ми пръсти, през косите. Почти имах чувството, че летя.

Стоварих се с все сила върху дебел балдахин от листа, претърколих се, свит на топка и накрая се спрях настрани със счупен глезен, който зарасна от само себе си, почти преди да го забележа.

— Той ни изгуби — обяви Деймън тържествуващо. — Не е разбрал, че сме скочили от скалата! Той е…

— Той е точно пред нас — прекъсна го задъхано Лекси с широко отворени очи. Тишината на юг бе толкова пълна, все едно всяко живо същество бе притихнало или умряло. Ние чакахме, без да знаем какво, несигурни какво да правим.

После се разнесе звукът на повалена и стъпкана трева.

— БЯГАЙТЕ ! — изкрещя Лекси.

И ние побягнахме . Аз направих грешката да погледна зад себе си. Това, което видях, не съвпадаше с това, което чух; от една страна се виждаше само, че един възрастен мъж ме следва с изненадваща пъргавина. Но сянката, хвърляна от лунната светлина, беше на нещо много по-голямо и с нечовешка форма. Попадналите на пътя му храсти и дървета падаха и се прекършваха, още преди да ги е докоснал.

Удвоих скоростта си.

Нямахме друг избор, освен да се насочим на юг. Дърветата в гората оредяваха и цивилизацията започна да надига грозната си глава: самотна ферма, няколко изоставени сгради, голямо имение, хотел. Прашни пътища преминаваха в павирани улици, все още гъмжащи от коне, карети, кабриолети и хора, въпреки че минаваше полунощ.

А зад нас, набиращ сила с всяка сянка, през която преминаваше, беше древният вампир.

Заобиколихме покрай сергия с плодове, събаряйки няколко кошници. Зловонието на разложение, носещо се от задъханата му уста, опари врата ми. Продължихме да тичаме по улиците в бедняшкия квартал, провирайки се покрай въжетата с проснати дрехи и избягвайки купчините боклук, ала той беше по петите ни, прегазвайки вещи и хора, за да се добере до нас. Когато си мислехме, че сме се отдалечили достатъчно напред, завивайки по тесни алеи и съмнителни задни улички, пак усещахме Силата му, объркването му, вибриращо в нощта.

Лекси ни водеше и независимо дали се дължеше на собствената й Сила, или на познаването на града, успяваше да намери точните пожарни изходи, през които да се измъкнем, точните планини от боклуци, по които да се претърколим. Може би не за първи път бягаше от демон от неговия ранг.

— Пристанището — изсъска тя. — Това е единственият ни шанс.

Деймън кимна, за пръв път подчинявайки се на заповедите на друг. Насочихме се на запад, към улиците, граничещи с пълноводната река Хъдсън.

Внезапно Лекси присви очи и посочи напред. Един клипер, великолепен и лъскав кораб, тъкмо отплаваше от кея, натоварен със стока от Ню Йорк на път за страните отвъд океана.

С великолепен скок Лекси прелетя през водата между пристана и палубата му, с разперени във въздуха ръце, като котка, нахвърляща се върху плячката си.

Двамата с Деймън я последвахме, като се приземихме безшумно върху тъмната палуба. Когато се окопитихме, тя вече хипнотизираше смаяния моряк, станал свидетел на нашето пристигане.

— Ние сме редовни пътници. Аз и братята ми имаме каюта на долната палуба. Не сме скочили на борда…

Погледнах назад към брега. Там стоеше самотен, безобиден на вид мъж, облегнал се на парапета на кея, невероятно блед, все едно беше всмукал в себе си цялата лунна светлина. Имаше съвсем обикновен вид, сякаш бе дошъл да погледа заминаващите и пристигащи кораби.