Л. Смит - Ненаситност

Поне Лекси е в безопасност, казах си. Ако не нещо друго, щях да прекарам векове на изпитание със съзнанието, че тя е някъде там навън и живее живота си, защитена от моя пръстен. И може би, но само може би, ще се опита да ме намери.

— До скоро — прошепнах на Лекси в тишината на гробницата.

И сякаш в отговор, вратите на криптата се отвориха още веднъж, през тях прелетя дребничка блондинка и се приземи с глух звук в краката ми.

— Лекси! — извиках, когато вратите се затръшнаха зад нея и отново ме обгърна мрак.

— Здравей — отвърна тя отпаднало. — Страхотно е да те срещна тук.

— Какво правиш тук? — възкликнах.

Лекси повдигна вежди.

— Същото, което и ти. Очаквам дългата и мъчителна вечност, която ще споделим двамата.

— Не, имах предвид защо не избяга? — попитах, устоявайки на желанието си да я сграбча за раменете и здравата да я разтърся.

— Разбира се, че избягах, идиот такъв! — тросна ми се тя. — Но предполагам, че той го е очаквал… Изобщо не разбрах, че ме е последвал. — Усетих я как потръпна в тъмнината. — Появи се изневиделица. — Гласът й стана мрачен. — Чудя се дали това чувстват хората, когато ни срещнат. Ако някога се измъкна оттук, кълна се, че в бъдеще ще съм много по-мила с тях. Имам предвид човешките същества. А онзи вампир — него искам да убия.

Отпуснах ръка върху нейната.

— Само се моля да имаме тази възможност — изрекох с омекнал глас.

— Хайде, да се измъкнем оттук. — Тя обърна и завъртя крака си, като удари силно с петата на ботуша си право в средата на мраморните врати.

Отекна глух звук, но нищо не помръдна.

Лекси изрита още няколко пъти вратата, ала без резултат.

— Хайде заедно! — не се предаваше тя. — Ще преброя до три и ще ритнем едновременно.

— Може би в камъка има върбинка? — предположих.

Лекси поклати мрачно глава.

— Върбинката не прави нещата неразрушими. Но има други неща, които могат да се направят, за да се заключи нещо. За постоянно. Какво ще кажеш за стените?

През следващия час прокарвахме пръсти по белите стени, тавана и пода. Свръхчувствителните ни пръсти напипаха дори най-миниатюрните пукнатини. Отворихме саркофазите, претърсихме труповете за инструменти.

— Няма ножове, нито диамантени кръстове, нито Библии с посребрен обков, монети за Харон, камък за късмет, нищо — изръмжах и размахах отчаяно ръце.

— Тази работа не ми харесва — заключи Лекси.

Двайсет и четири часа по-късно в параклиса имаше служба. Чухме я благодарение на нашите Сили. Беше в памет на семейство Съдърланд, на двете убити невести, гордите родители… Чухме и язвителните хули срещу алчните млади мъже, избягали с парите от зестрите. Убийци, отрепки, измамници, крадци…

Единственото обвинение, което не фигурираше в списъка, беше „демони“.

Ала нито една от обидите не ни попречи да крещим:

— Помощ! — виках с все сили. — Тук сме! Тук сме!

Лекси се присъедини към мен, като крещеше толкова пронизително и пискливо, че едва не ми спука тъпанчетата. По някое време дочух притъпения шепот на Хилда: „Чувате ли нещо?“, което събуди надеждите ми.

След това нищо. Службата свърши, хората се разотидоха и ние отново останахме съвсем сами.

Лекси въздъхна и ми върна пръстена.

— Много ти благодаря, че ми го зае — рече тихо, докато го плъзгаше на пръста ми. — Но не мисля, че сега ще ми е особено от полза, нито пък на теб.

Прегърнах я силно.

— Не се отчайвай — прошепнах в ухото й.

Ала думите отекнаха кухо сред стените на гробницата, затворени заедно с нас във вечността.

Нямаше нищо, което да подскаже колко време е изминало в тъмното подземие — никакъв лъч светлина не се процеждаше под вратите. Дните се нижеха, преминавайки в седмици, може би в месеци. Сякаш бе изминала цяла вечност, ала още по-безкрайна се простираше пред нас.

Двамата с Лекси спряхме да разговаряме. Не от гняв или безнадеждност, а просто защото нямахме какво повече да си кажем. Не притежавахме достатъчно сила, за да крещим, когато някой приближаваше, а още по-малко да се надигнем и да се борим с каменните стени, под които бяхме погребани. Нямахме сили да се борим с мрака, нито да се изправим. Макар и все още да заповядвах на сърцето си да оцелее, не бях сигурен, че притежавам достатъчно сила, за да накарам кръвта да пулсира във вените ми.

Лежахме мълчаливо един до друг. Ако някой някога ни намереше, навярно след стотици години, щяхме да изглеждаме жалки, като брат и сестра от някоя ужасна вълшебна приказка, затворени в подземието на злата вещица.