Л. Смит - Ненаситност

— И какво от това? — парира Деймън. — Тя сама е решила да дойде в Ню Йорк. Никой не я е молил да го прави.

— Тя ни измъкна от затвора…

— Ние, извини ме, аз, се оправях съвсем добре в онова място. Май си забравил. Бихме могли и сами да избягаме. Не се нуждаехме от нейната помощ. Тя сама се забърка в кашата. Ако е продължила да се меси в чужди работи и заради това е пострадала, сама си е виновна.

Гневът, обзел ме след като намерих бележката от звяра, сега избухна в такава ярост, че едва не добих истинския си вампирски лик. За един миг не ме беше грижа кой ще ме види.

— Ти — заговорих, опитвайки се да се овладея, да изразя обзелия ме мрак с думи. Деймън се изправи в стола си и впери нетърпеливо поглед в мен, все едно очакваше борбата.

— Ти си… ти си… — задъхах се от възмущение.

— Аз съм това, което ти ме направи — довърши брат ми мрачно и вдигна чашата си, сякаш ме поздравяваше.

Сграбчих го за раменете.

— Не. Не е нужно да си безсърдечен убиец. Дори Катрин не беше такава.

Очите на Деймън блеснаха гневно.

— Не ми говори каква е била Катрин. Познавах я по-добре от теб.

Поклатих глава.

— Дори ти самият знаеш, че това не е истина. Ти я обичаше повече, но аз я познавах също толкова добре. Катрин искаше само ние тримата да бъдем заедно завинаги. Никога не е искала да враждуваме, да се бием. Тя не би искала това.

Изненадата и гневът, които се изписаха върху лицето му, почти си струваха това, което казах. Почти.

— Отивам да спася Лекси. Или да умра, опитвайки се. И ако по някакво чудо не умра — не искам да те видя никога повече .

И преди да измисли някоя остроумна забележка, изчезнах в нощта, напускайки завинаги брат си.

Гневът бе единственото, което ми оставаше, и аз позволих на яростта да ме завладее и възпламени както човешката кръв през първите ми седмици като вампир. Не можех да повярвам, че Деймън може да е толкова безразличен, не можех да разбера съществото, в което се бе превърнал. Ала отказът му да ми помогне не променяше с нищо това, което трябваше да направя: да спася Лекси.

От другата страна на улицата един господин, яхнал черна като въглен кобила, говореше приятелски с един собственик на магазин. В мига, в който собственикът влезе вътре да вземе нещо, сграбчих юздите на коня и, нарушавайки клетвата си за втори път през последните двайсет и четири часа, внуших на ездача да слезе и да се наслади на една дълга разходка обратно до дома си.

Макар че при обичайни обстоятелства щях да съм по-бърз от коня, сега бях гладен и изтощен, така че с нежен шепот и бързо дръпване на поводите, препуснах към жилищния район, галопирайки шумно по улиците на Ню Йорк. Кобилата беше прекрасно дресирано животно и откликваше на най-нежното ми смушкване, на най-лекото стискане на коленете. Със свирещия в косите ми вятър, стиснал кожените юзди, почти се почувствах както някога.

Ала небето започваше да просветлява в онова смълчано, кристално синьо на настъпващата утрин, така че трябваше да накарам коня да препуска колкото се може по-бързо. Животът на Лекси навярно зависеше от това.

Когато се изкачихме нагоре по дългата алея, водеща към имението на Ричардс, а след това завихме вдясно по малката пътека към семейния параклис, знаех, че съм взел правилното решение. Подушвах присъствието на древния вампир — вонята на стара кръв, смърт и разложение го следваха като сянка. Конят ми изцвили ужасено.

Скочих от кобилата, преди да спре и я потупах нежно по хълбока.

— Върви си у дома — заповядах й. Тя се вдигна на задните си крака, сякаш не желаеше да се откаже от новопридобитата си свобода, после се обърна и препусна обратно.

Влязох тичешком в голямата зала, където се бях венчал, като избутах един самотен слуга, застанал на пътя ми.

Лекси беше там, завързана към олтара, като участник в древен ритуал на жертвоприношение. Миризмата на върбинка опари носа ми — въжетата й бяха просмукани с отровната за вампирите билка. Слънцето бе изгряло, а лъчите, струящи през цветните стъкла на прозореца, гледащ на изток, оформяха кървавочервена локва на пода. Докато светлината се придвижваше бавно към краката на Лекси, тя се извиваше и стенеше, опитвайки се да отдръпне краката си. Тънък дим се изви там където смъртоносното слънце току-що бе докоснало пръстите й и непривичната миризма на изгорена плът изпълни въздуха.

— Лекси! — изкрещях аз.

— Стефан! — изхлипа тя с болка и облекчение.

Мислите ми препуснаха. Щеше да ми отнеме твърде дълго време, докато се опитам да сваля просмуканите с върбинка въжета, а освен това нямаше с какво да закрия прозореца — наоколо нямаше гоблени, килими или пътечки. Без да помисля за собствената си безопасност, изтичах към нея, сграбчих малката й бяла ръка и надянах пръстена си на пръста й.