Л. Смит - Ненаситност

Ами ако…

Думите с мъка изплуваха през пелената от ярост, обвила мозъка ми.

Ако възнамеряваше да убие Лекси по същия начин?

Внезапно се изпълних с надежда. Но в коя църква? В града имаше поне стотици.

Изтичах навън. Миризмата на разложение се усещаше толкова силно във въздуха, сякаш Лушъс, без да иска, бе оставил ясна диря за мен. Последвах я на юг. Имах чувството, че с всяка крачка се изпълвам с все повече сила, която ме приближаваше до мястото, където Лекси би могла да бъде — и до този, който аз трябваше да бъда. Опитах се да стоя по-далеч от хората, но не се бе получило. Опитах се да живея с тях което имаше трагични резултати. Но никога не се бях опитал да се придържам към нещо средно. Никога нямаше да бъда човек, но бих могъл да им помагам, както помогнах на Бриджет онази нощ в парка. Навярно не биваше да живея сред хората, но бих могъл да намеря приятели сред тях, като госпожа Съдърланд или вампири като Лекси. Тези връзки щяха да ме свързват с този свят, щяха да ми помогнат да запазя почтеността си.

Притичах покрай една тухлена градска къща и улових един гълъб във въздуха. Прекърших врата му и се заредих с допълнителна сила. Сега вонята стана по-силна. Видях ирландската католическа църква само на две преки по-нататък. Знаех, че хората са се тревожели да не би тази църква да бъде подпалена, както се е случило с други по време на религиозните бунтове в Пенсилвания. Ала мястото беше тихо, само няколко възрастни жени седяха на предните пейки. Странно, но миризмата на разложение, която се бе просмукала толкова силно във въздуха отвън, тук бе изчезнала. Не се усещаше никакъв мирис, освен на свещите и тамяна, горящи при олтара.

Отпуснах се на една от по-задните скамейки и вперих поглед в розетния прозорец на тавана. Стъклописът изобразяваше Светата Дева в лазурносиньо, докато слънцето, кървавочервен гранат, се издигаше зад нея. Затворих очи и се концентрирах. Защо Лушъс ме бе отклонил от дирята си? Грешах ли, предполагайки, че иска да ме подмами, така че да се появя в правилната църква в мига, в който поднесе запалената клечка кибрит към бурето, пълно с барут? Коя църква би избрал и защо?

Тогава ме осени: толкова съм бил глупав! Вампирът бе проявил истинско усърдие и бе открил точно къде живее семейството на моята невеста; той не би избрал произволна църква, която да изгори до основи. Той би избрал параклиса, в който се бях венчал .

Усетих истината с всяка частица от съществото си. Но със същата увереност знаех, че не бих могъл да се справя сам с него. Само една-единствена личност можеше да ми помогне.

Деймън.

Деймън, който ме бе принудил да сключа този глупав брак, станал причина за убийството на семейство Съдърланд. Деймън, който бе убил Кали. Деймън, който се бе заклел да превърне живота ми в истински ад във вечността. Ала в крайна сметка аз се нуждаех от него. Бях го видял да контролира сили, които аз не бих могъл. А аз щях да се нуждая от цялата Сила, която бих могъл да спечеля на своя страна, ако исках да победя този древен вампир. Лекси ни бе спасила от затвора и със сигурност дори и толкова долен и пропаднал тип като Деймън не би отрекъл, че сме й длъжници.

Единственият проблем беше да го намеря.

А сега, мисля, че се нуждая от питие , бяха последните му думи, преди да изчезне. За повечето вампири това означаваше само едно нещо. За моя брат, ами, би могло да означава както пресушаването на бутилка, така и на едно или две човешки същества. Но къде?

През седмиците между проследяването ми и „случайната ни среща“ на бала у Честър, той, по думите на Лекси, се е появил на нюйоркската социална сцена като италиански граф. Вероятно е очаровал — или по-скоро чрез внушението е подчинил на волята си — най-влиятелните и богати членове на обществото, за да стане член на частните клубове или ресторанти. Напънах мозъка си, за да си спомня брътвежите, с които Бриджет ме отегчаваше, за това кой с кого е бил видян, къде е последното модерно заведение, как имало някакъв стриден бар, където предлагали истински английски „Пимс“. Поради липса на по-добра идея, отидох първо там.

Оказа се приятно място в иначе доста западнал район, близо до южното пристанище. Моряци със съмнителни физиономии се мотаеха около уличните лампи, по двама или трима, за да обсъждат тъмните страни на вноса и износа, смееха се шумно и пееха стари пиянски песни. Обаче сред мръсотията и вонята на гниещи водорасли се виждаха изискани одежди и спрени елегантни карети: светски мъже, съблазнени от стридите, английския „Пимс“ и опасностите, дебнещи отвред.