Л. Смит - Ненаситност

Но изражението на очите му бе смъртоносно, бездънно като вечността и… непрощаващо.

Корабът носеше името „Мина М.“ Бързоходен плавателен съд — много красив, елегантен и лъскав, с бели платна. Дървената мачта бе излъскана до блясък, а червените му флагове плющяха гордо от вятъра.

Застанах на носа, затворих очи и си представих нашето пътуване. Хапещият солен въздух и яркото жълто слънце щяха да зачервят страните ми, докато „Мина“ се носи по вълните, оставяйки зад килватера облак от пръски и бяла пяна. От време на време по някоя малка сребриста риба щеше да проблясва във водата, забързана да се гмурне по-надалеч от пътя ни.

По време на пътуването щяхме да срещнем малки лодки, натоварени с банани и ром за Западните Индии, които щяхме да изтъргуваме за източни подправки. Най-после щях да видя Италия, да се разходя из Сикстинската капела, да се възхитя на купола на „Свети Петър“, да пия кианти направо от избата на някое лозе.

Може би… може би това щеше да бъде ново начало за мен. Да се нося по морските вълни, вместо да се крия в сенките. Няма да се задържам за дълго в никое пристанище, осъден на вечна надпревара със смъртта и проклятието, тегнещо над мен. Моряците обикновено нямат приятели, а само компанията на мъжете от екипажа — щях да се впиша в тяхната среда.

Но тогава отворих очи и фантазиите ми се изпариха в тъмната, надвиснала нощ, която ме заобикаляше. Плътен облак бе закрил небето и не се виждаха никакви звезди. „Мина“ бе излязъл в открито море, порейки мазните води с едва доловимо съскане.

Това бе царството на вампирите. Макар че пръстенът с лапис лазули ми позволяваше да се разхождам на дневна светлина, моят свят съществуваше в мрака. Тогава, докато слънцето спеше, аз излизах на лов, изплъзвах се от врагове, тегнещи проклятия, нарушени обещания и се отдавах на омразата. Ние избягахме от слугата на Клаус, ала не го бяхме победили. Той и господарят му все още бяха някъде там, планирайки бъдещи мъчения и смърт за мен и Деймън.

Лекси, която бе излязла на палубата зад мен, докосна рамото ми.

— Пътуваме към Сан Франциско — осведоми ме тихо. — Не съм била там… от известно време. Но на теб ще ти харесат мъглата и мрачното време. Страхотни са за някой, изпаднал в униние. — По устните й пробяга лека усмивка. — А отсега мога да кажа, че унинието ще е постоянният ти спътник.

Облегнах се на перилото на палубата. Не ми даваше сърце да й кажа, че на тази земя нямаше място за мен, че никъде нямаше да се чувствам в свои води. А и не го заслужавах след цялата смърт, която бях причинил.

Нощният вятър разроши гъстата ми кестенява коса и Лекси я затъкна зад ухото ми.

— Той каза око за око — подех.

— Да. Добре. — Вярната ми приятелка и наставница пое дълбоко дъх и присви очи. Лицето й доби сериозно изражение. — Този кораб е много бърз и ще му е нужно известно време, за да разузнае нещо за него. Освен легалния товар от чай и кафе, има голяма пратка опиум, която възнамеряват да натоварят в Сан Франциско. Капитанът не е попълнил пристанищния регистър, така че ще мине известно време преди някой да разбере накъде сме поели.

— Не. Искам да кажа, да, това е добре. — Изтрих пръските вода от лицето си. — Но имам предвид, че… той уби невинни жени, които щяха да бъдат наши съпруги, защото неговата Катрин е била убита.

Лекси кимна и потрепери.

— А след това те отвлече… и щеше да убие и двама ни, а вероятно и Деймън в онзи параклис, също както бе убита Катрин.

Лекси присви очи.

— Не съм сигурна накъде биеш с всичко това.

— Ако е толкова прецизен относно кого убива и по какъв начин, защо тогава не подпали параклиса?

Лекси примигна. Видях как се замисли над логиката на казаното от мен. Остана мълчалива дълго време. Не можех да разгадая изражението в очите й, но се чувствах засрамен, че мислех за Катрин в подобен момент.

— Стефан — заговори накрая тя. — Моля те, изслушай ме. Сред нас съществуват различни степени на злото. От онова древно нещо, способно на нечувани зверства до… по-незначителните, ужасни малки твари, които съществуват за собствено удоволствие, нехаещи кого нараняват.

Катрин е искала да станеш вампир. И погледни резултатите. Не страдай твърде много за нея, Стефан, нито търси причини за смъртта й или съществуването й. Забрави я. Това наистина е най-доброто, което можеш да направиш.

Извърнах глава от нея и погледнах към единствената звезда, достатъчно ярка, за да пробие плътния облак — Полярната, пътеводната звезда. Катрин беше като тази звезда: неизменно установена, мълчалив спектър, висящ над мен, отправна точка за моя напредък. Без значение какви бяха чувствата ми към нея, тя ме бе създала и винаги щеше да бъде с мен.