Л. Смит - Ненаситност

Деймън въздъхна, докато заобикаляше мъжа. Седна на пода в миг на изтощение, който беше почти човешки и почти заприлича на някогашния мой брат, когото познавах.

— Защо винаги се озоваваме заключени зад решетки, при това заедно?

— Е, поне този път не си изгладнял до смърт — отвърнах сухо.

— Не. Няма шанс за това — поклати глава Деймън. Студените му сини очи огледаха един по един полицаите, застанали от другата страна на килията ни. Сетне облегна глава на стената и подуши неохотно лющещата се боя. — Обаче мисля, че съществува голям шанс тук да се намерят плъхове за теб.

Въздъхнах, плъзнах се по стената и седнах до него. Не разбирах този нов Деймън. Настроенията му се меняха с плашеща бързина. В един миг беше бездушен вампир, който убиваше без угризения, а в следващия беше някой, който отново приличаше на някогашния ми другар в детските игри.

— Какъв е планът? — попитах.

— В момента го гледаш — отвърна, стана и посочи мъртвия мъж в краката ни. — Пазач! Тук един лежи неподвижно.

Когато мъжът приближи и видя трупа, изглеждаше раздразнен, но не и изненадан. Пазачът не се наведе много близо — имаше достатъчно опит, за да не го направи. Но все пак беше достатъчно близо. Очите на Деймън блеснаха.

— Забрави, че някога сме били тук. Забрави, как изглеждаме. Забрави кой ни е довел тук, нашите имена и всичко за нас .

— Кои „нас“ — попита пазачът, хипнотизиран, но бавно проумяващ.

— Мъжът, с когото дойдох — отсече рязко Деймън и ме посочи. Пазачът кимна леко. — Забрави всичко за нас. И след това — изпрати тук другия пазач, разбра ли ?

Мъжът се върна обратно на поста си, отначало леко замаян, после наклони глава, сякаш току-що се е сетил нещо. Отиде до другия пазач, който бе на смяна, и посочи към килията. Не към Деймън, а през Деймън. Все едно Деймън не съществуваше в реалността му.

— Един по-малко — промърмори брат ми. Изглеждаше напрегнат. Отново се запитах колко души може да контролира едновременно.

Вторият пазач приближи. Голям белег пресичаше лицето му и стигаше до едното му око, което бе полузатворено. Докато вървеше, удряше в дланта си полицейската палка. Но преди Деймън да го подчини на волята си, той изрече най-неочакваното нещо:

— Адвокатът ви е тук.

Погледнах брат си. Той ме изгледа не по-малко изненадано. Повдигна вежда, все едно искаше да каже: „Да не би ти да си го уредил по някакъв начин?“

Поклатих леко глава. Деймън изправи рамене, когато вратата, разделяща килиите от останалата част на сградата, се отвори. Миризма на развалени яйца и смърт изпълни всичко наоколо, щом влезе един мъж — адвокатът.

Беше огромен. По-огромен от затворника, когото Деймън бе умъртвил, с дълги ръце и широк гръден кош. Дланите му бяха чудовищни, с къси и дебели пръсти, които стискаха кожена папка.

Влезе бавно в помещението, с предпазливостта на някой или нещо, твърде огромно и опасно за това, което го заобикаляше, като пантера, пристъпяща в тясната си клетка в цирка.

Дрехите му бяха с чуждестранна кройка, удобни, от скъп лен и коприна, които позволяваха на масивното му тяло да се движи лесно под широките им гънки.

А очите му…

Бяха малки и сини, но не ясно сини като на брат ми. Бяха на петна, почти млечни и твърде стари за останалата част от тялото му, движеха се бързо, но се стрелкаха накриво като очи на птица или гущер, ала в същото време си личеше, че в тях е стаен мощен ум.

Този мъж не беше човек.

Не приличаше и на вампир. Но имаше нещо под повърхността, което чакаше удобен момент, за да избухне. Силата, която се излъчваше от него, беше много по-голяма от всичко, с което се бях сблъсквал досега. И инстинктите ми нашепваха, че макар да се представяше за наш адвокат, този мъж не бе дошъл тук, за да ни помогне.

Огледа ни в затворническата килия и се усмихна леко.

— Можете да си вървите — рече на стражата зад него. Гласът му не се повиши, но отекна тихо по начин, който достигна до най-отдалечения край на останалите празни килии. Стражите се отдалечиха. Тихо, с нещо като облекчение, изписано по лицата им.

Останахме сами със звяра.

— Добър вечер, господа — усмихна ни се той по начин, от който ми се повдигна.

— Кой си ти? — попита Деймън, опитвайки се да прозвучи отегчено. Ала аз долових страха в гласа му.

— Кой съм аз? — повтори мъжът със силен акцент. — Какво ще ти помогне да узнаеш името на този, който ще ви убие? То не донесе утеха на съпругите ви.

Думите паднаха като камъни върху пода, тежки и окончателни. Мъжът сложи нехайно огромната си ръка върху решетките.