Л. Смит - Ненаситност

Брат ми се бе превърнал във вампир, който убиваше дори когато нямаше директна изгода от това, когато му скимне и без предварителна подготовка. Когато аз убивах в първите дни, винаги беше заради жажда или самозащита. Не и за спорт. И никога просто заради самото убийство.

— А и това наистина, наистина те дразни — добави той и се ухили. — Не е ли всичко заради това?

Той се поклони леко, давайки ми знак, че аз трябва да вляза пръв в нашия нов дом. Като погледнах към красивите му сиви стени и каменната украса, изпитах желание никой да не ме бе канил в него, да бях останал навън завинаги, бедно създание, за което паркът бе единственото убежище.

И тогава някой извика.

Двамата с Деймън се втурнахме в къщата, като едва не откъртихме вратата от пантите й в бързината да влезем.

Маргарет стоеше в дневната, бяла като платно, притиснала длан към устата си. И беше съвсем очевидно защо.

Цялото място бе изпръскано с нещо, което замаяният ми мозък определи като черна боя, докато миризмата не ме удари по носа, сякаш ме бе връхлетял влак: кръв. Човешка кръв. Литри, литри човешка кръв се стичаха бавно по стените, образувайки тъмно езеро на пода. Това ме стресна, вампирските ми сетива се замаяха от количеството.

Деймън закри лицето си с ръка, сякаш се опитваше да задуши усещанията си, и посочи с другата.

Отначало видях чифт крака в чорапи под странен ъгъл върху килима, все едно някой е прекалил с алкохола и е паднал. После осъзнах, че към тях няма тяло.

— Не… — прошепнах и се свлякох ужасено на колене.

Телата на Лидия, Бриджет, Уинфийлд и госпожа Съдърланд бяха разпръснати на части из стаята.

Семейството, в което бях станал зет, за да защитя, невинните човешки същества, които се опитах да опазя от налудничавите планове на Деймън, бяха мъртви. Но те не бяха само убити — бяха разкъсани жестоко на части.

— Какво си направил? — изкрещях към Деймън. Яростта бе обагрила зениците ми в червено и промяната започваше. — Какво си направил ?

Щях да разкъсам врата му. Толкова беше просто. Той беше чудовище и аз трябваше да го убия много отдавна, много преди да има възможността да съсипва живота на другите хора.

Но Деймън изглеждаше не по-малко шокиран от мен. Леденосините му очи бяха разширени от непресторена изненада.

— Не бях аз — отрони.

Маргарет го възнагради с поглед, който би могъл да го убие. По начина, по който го каза, се подразбираше, че съвсем лесно би могъл да е той — само че не и този път.

— Вярвам ти — рече Маргарет тихо и поклати глава, сломена от мъка.

Изненадах се. Защо, след всички въпроси, всички свирепи погледи, всички аргументи, защо тя все пак му вярваше? Защо, след като тя — отново с пълно основание — предполагаше, че целта му са парите и щеше да избяга още преди мастилото върху документите да е изсъхнало, тя му вярваше, че не е убиецът? Странно, но и аз му повярвах, при това единствено заради безгрижния му тон.

И сякаш можеше да чете мислите ми, Маргарет се извърна към мен.

— Винаги разбирам, когато някой лъже — рече просто. — Предполагам, че е… дарба.

Припомних си какво бе казал Брам — как Маргарет му причинила болка само с поглед. Докоснах пръстена си, замислен за вещицата Емили, която го бе омагьосала, за да ме предпазва от слънцето. Възможно ли бе и Маргарет да притежава подобни сили?

Отворих уста, за да я попитам, но сълзите рукнаха от очите й. Сега не бе време за въпроси. Поех дълбоко дъх, изправих се и приближих това, което бе останало от телата, опитвайки се да открия причината за това нечувано зверство.

Другата част от тялото на госпожа Съдърланд бе просната до дивана. Едната ръка бе протегната, сякаш се е опитвала да се изправи, да допълзи до най-малката си дъщеря.

Гърлото на Бриджет бе разкъсано и всичките й крайници бяха пречупени на две. Само лицето й бе недокоснато. В смъртта си приличаше на малко момиче, каквото беше в действителност. Меката розовина на страните й бавно избледняваше, превръщайки се в мъртвешка бледност, устните й бяха полуразтворени, все едно бе заспала. Очите й, големи, зелени и бистри като на порцеланова кукла, все още бяха отворени от шока. Поставих нежно ръка върху лицето й затворих клепачите й.

Лидия бе застинала с ръка върху лицето. Приличаше на скулптура, изваяна върху римска гробница, благородна дори и в смъртта. Извърнах се от жестоко обезобразеното й тяло, белите кости на гърба й стърчаха от изтърбушения й гръден кош.

Уинфийлд приличаше на голямо, заклано животно, бивол, посечен в разцвета на силите си. Отстрани по тялото му се виждаха изненадващо правилни разрези, все едно някой се бе опитал да го разфасова.