Л. Смит - Ненаситност

Деймън изръмжа и очите му потъмняха. Това бе изражението на гневен смут, прочуто явление в Мистик Фолс, нещо, което никой не би желал да предизвика. Беше много опасно да разочароваш брат ми. Той смачка чека в ръката си.

— Не го спомена досега — изръмжа и размаха чашата си с шери и кръв под носа ми. Застинах, жаждата накара венците ми да пламнат от напиращите да изскочат зъби.

— Ще се наложи да продам значителна част от имението си, основния капитал и акциите, за да имат покритие тези чекове — отвърна Уинфийлд толкова жалостиво, че сърцето ми се сви.

— Тогава го направи! — нареди му Деймън. Но аз повече не слушах. Трябваше да се махна от тази стая. Силата ми реагира на глада ми — на моя гняв — и аз усетих началото на промяната.

— Аз трябва да… — Не си дадох труд да измисля извинение.

Изхвърчах от стаята, профучавайки покрай брат си, въплъщение на злото, и нашия тъжен тъст. Избягах от замъка, за да потъна в нощния мрак, на който принадлежах.

Имаше двеста пресечки, отделящи имението на семейство Ричардс и центъра на Ню Йорк. По-малко от десет километра. Но скоростта, с която се движи един вампир, не е като нормалното човешко бягане, особено след като току-що бях пресушил кръвта на една от козите на Ричардс. Ако представлявах едно неясно петно за света, такъв бе и той за мен. Главата ми бе сведена надолу, тъй като се бях съсредоточил, за да избегна всички препятствия пред себе си и да изразходвам енергията си. Носех се надолу, отдалечавайки се от стръмните скали и възвишенията на Форт Трайън със студените му дървета, през долината, която го разделяше от останалата част на града. Обратно към цивилизацията, черните прашни пътища, които миришеха на земя и растения, отчасти на тютюн — ухание, познато ми от родната Вирджиния.

След една мъчителна седмица на очакване и наблюдение, докато се опитвах да измисля как да надхитря брат си, исках просто всичко да свърши.

А ето че не бе свършило.

Деймън не можеше да убие Уинфийлд, докато не осребри чека, а кой знае колко дълго време щеше да отнеме това. Междувременно аз трябваше да остана с Бриджет, да не изпускам от очи семейство Съдърланд, да се преструвам на щастливо женен и да продължа да се опитвам да отгатна края на играта на Деймън.

Бях уловен в паяжина от вина; с всяко мое движение се заплитах все повече. Просто исках да се освободя.

Исках да живея в самота. Ако се налагаше да живея цяла вечност като вампир, най-малкото поне беше да не оставям доказателство за това. Никаква смърт, рани, страдания, никакво доказателство за неестественото ми съществуване. Бягах от самия себе си, от новата си същност и никога не можех да избягам, също както бягах от Деймън, моята сянка в този безкраен живот след смъртта.

Уханието на природата много скоро отстъпи пред вонята на канални нечистотии и гнило, която се усещаше дори и в богатите квартали. Слугите изхвърляха помията в малките улички зад огромните къщи, а млекарите оставяха стоката си върху задните стълби. Ала всичко, което можеха да забележат, бе странен повей на вятъра, празнота, създадена от преминаването ми, мигновена тъмна сянка върху тухлената стена, като облак, закрил за кратко слънцето.

В шивашкия район ноздрите ми бяха нападнати от острата миризма на химикали за обработка и боядисване на влакната, докато младите жени режеха, крояха и боядисваха платове във фабриките, които започваха да заменят фермите в Ню Йорк. Облегнати на пожарните стълби, с навити ръкави, групички от тези млади жени пушеха цигари по време на скъпоценните си почивки.

Докато преминавах покрай едно от тези момичета, доста близо, повеят от края на фрака ми угаси кибрита й. Извърнах се и я видях да се взира смутено в тънкия дим от угасналата клечка.

Много скоро бях завладян от миризмата на човешка плът и отпадъци. На конска тор и дима от потрепващите пламъци на газените лампи. На промишленост, печатарски бои и мастило, на черен смог, на реката и солената океанска риба и най-сетне на свеж бриз. Това бяха единствените подробности от града, които забелязвах, всички звуци и въздишки, сливащи се в един глъхнещ тътен на крайностите. Скъпи парфюми и цветове. Прясно месо и пушен бекон. Лимон и джинджифил…

Заковах се на място по средата на „Уошингтън Скуеър“. Това беше парфюмът на Катрин.

Една ръка ме улови за рамото и аз се извърнах в очакване.

Но вместо да видя тъмните къдрици на жената, която ме бе създала, се намерих лице в лице с Деймън, който стоеше там, с весели пламъчета в очите, повдигнал снизходително вежди.