Л. Смит - Ненаситност

Лицето ми помръкна и аз се прегърбих, изведнъж надвит от изтощението и отчаянието. Дори не си дадох труд да отместя ръката му. Наистина, къде бих могъл да отида? Брат ми ме бе последвал през целия път до източния бряг. Докато отказвах да пия човешка кръв, той винаги щеше да е по-силен и по-бърз от мен. Само отлагах неизбежното като се опитвах да избягам от участта, която ми бе подготвил.

— Това е нашата брачна нощ, братко. Накъде си се запътил? — Гласът на Деймън бе остър и рязък.

Изморен от моя маратон на болка и бягство, аз просто стоях неподвижно.

— Щях да се върна.

Деймън завъртя очи.

— Ще извикам карета — рече и щракна с пръсти. Една карета тутакси приближи към нас.

— Седемдесет и трета и Пето Авеню — подвикна той през малкия отвор на покрива.

— Отиваме в дома на Съдърланд? — попитах смутено. — Не в именито на Ричардс?

— Отиваме си у дома — поправи ме Деймън. — И, да, приемът свърши. Ти избяга в самия му край.

— Какво каза на Бриджет? — не можах да се сдържа да не попитам. Макар и да не я обичах, се чувствах зле, задето я бях изоставил на собствената й сватба. В някои отношения това бе най-лошото нещо, което бих могъл да сторя на момиче като нея.

Деймън отново завъртя очи.

— Не се тревожи. Те дори не са разбрали, че те няма.

— Значи още не си ги убил?

— Кой е казал, че ще ги убия? — попита невинно брат ми. — Да не мислиш, че съм някакво чудовище?

— Да — отвърнах.

— Е, аз съм това, което ти ме направи — рече Деймън и докосна леко цилиндъра си.

— Никак не ме улесняваш — промърморих.

— Трябва да си ме сбъркал с някого, който го е грижа да улесни живота ти. — Гласът му внезапно стана студен, а очите му блеснаха застрашително.

— Знаеш ли, ти положи доста усилия, за да си сигурен, че ще останеш в живота ми — изтъкнах. — Сигурен ли си, че целта ти е била само да ме направиш нещастен?

Той се втренчи в мен.

— За какво намекваш?

— Мисля, че се нуждаеш от мен, Деймън — изръмжах. — Мисля, че под целия си гняв, ти си изплашен и ужасен от това, в което си се превърнал. Аз съм последната връзка с човешката ти същност, единственият, който знае кой си ти. Аз съм единственият, който ще знае, през остатъка от вечността.

Деймън присви очи към мен.

— Братко, ти не знаеш нищо за мен — изсъска.

Отвори със замах вратичката на каретата, улови се горния край на покрива и се залюля навън и нагоре. Глухият звук ми подсказа, че се е приземил на покрива. Подадох глава от прозореца и погледнах нагоре.

Видях с ужас как Деймън сграбчи кочияша, разкъса шията му и изсмука само няколко глътки, преди да го захвърли от капрата на улицата.

— Деймън! Спри! — изкрещях, ала беше твърде късно. Опитах се да скоча през вратата, за да помогна на ранения мъж, но ръката на Деймън се стрелна и ме набута обратно в купето, докато каретата се носеше с бясна скорост.

Седнал на капрата, с уста, покрита с кръв, Деймън размахваше бясно камшика, който плющеше върху гърба на запенения кон. И така ние, двамата братя, се носехме на север — единият водеше, а другият — оставил се в ръцете му, както Сатаната завладяваше прокълнатите.

Когато пристигнахме пред дома на Съдърланд, муцуната на коня бе покрита с пяна, а очите му се бяха подбелили.

— Май не е състезателен кон — подхвърли Деймън безгрижно, като скочи от капрата и го потупа по шията. — Няма да се изненадам, ако рухне от изтощение.

Слязох от каретата. Лъхна ме миризма на гнило и разложение, сякаш наблизо се намираше дворът на кланица.

— Мисля, че може вече да е мъртъв — подхвърлих предпазливо. Поех дълбоко дъх, за да се успокоя. Трябваше да съм готов за това, което следваше, независимо дали Деймън щеше да предприеме някакви действия срещу семейство Съдърланд, или трябваше да прекарам нощта с младата си невеста. Ако това се случеше, щеше да ми е трудно да спазя обещанието си повече да не подчинявам човешки същества на волята си…

Стегнах се и се запътих към вратата.

— Не толкова бързо, братко. — Деймън сложи ръка на гърдите ми. После плъзна ловко ръка под фрака ми като обигран джебчия и измъкна от джоба на жилетката ми чека, който Уинфийлд ми бе написал. — Това ще ми трябва — обясни щастливо.

— О, да. Лесни пари, без следи — рекох горчиво. — Не е толкова очебийно, колкото да ограбиш трезора на банка. Ами кочияшът на каретата? Мъртъв мъж по средата на пътя — какво ще кажеш за онези следи?

— Онзи ли? Никой няма да го забележи — сви рамене Деймън, явно изненадан от интереса ми. — Огледай се, Стефан. По улиците непрекъснато умират хора. Той е никой.