Л. Смит - Ненаситност

Обърнах се бавно с вдигнати ръце. Там ме очакваше малка група полицаи заедно с по-голяма част от съседите, дошли да наблюдават преследването.

С малко усилие двамата с Деймън можехме да се справим с всички. А и Деймън изглеждаше повече от готов за битка.

Поклатих глава и прошепнах:

— Ще привлечем много повече внимание, ако сега се противопоставим на ареста. — Истината беше, че щеше да ни е много по-лесно да избягаме по-късно, когато нямаше да ни зяпа толкова голяма тълпа. Деймън го знаеше не по-зле от мен.

Той въздъхна драматично, измъкна се през шахтата и скочи пъргаво на земята.

Началникът на полицаите пристъпи смело напред — но чак след като хората му опряха дулата на пушките си в гърбовете ни и ни побутнаха леко, за да знаем кой командва.

— Арестувани сте по обвинение в кражба в особено големи размери, убийство и всичко, което мога да открия, за да ви видя обесени на дърво на Уошингтън Скуеър заради смъртта на семейство Съдърланд — изреди мъжът през равните си зъби.

Повлякоха ни, като ни бутаха по-силно отколкото бе необходимо. С още тласкане и с по един ритник за финал ни запратиха в задната част на полицейския фургон, след което вратата се затръшна зад нас.

— Те бяха добри хора — изсъска през решетките полицейският началник в лицето на Деймън.

Деймън поклати глава.

— Срещал съм и по-добри — прошепна ми.

Взрях се през решетките на фургона в къщата, която през последната седмица наричах свой дом. Маргарет стоеше на прага, а черната й коса се открояваше на фона на светлините на къщата. По страните й се стичаха сълзи и тя промълви нещо толкова тихо, че дори моите чувствителни уши едва го чуха.

— Който е сторил това, ще си плати.

Съдебната палата на Ню Йорк и килиите за предварителния арест се помещаваха в голяма бетонна сграда, която се издигаше от улицата като стар надгробен камък. Отвътре всичко беше в сиво, пълно с полицаи с мрачни лица и измършавели престъпници.

И ние.

Вампири, уловени от човешката правосъдна система за жестоко, кърваво престъпление, което не бяхме извършили. Невероятно извратена ирония, която обаче с нищо не облекчаваше настоящото ни положение.

Млад полицай ни поведе със завързани отзад ръце няколко етажа нагоре по стръмната и паянтова дървена стълба към кабинета на началника. Той обитаваше малко квадратно помещение. Стените бяха облепени със скици на издирвани престъпници, а окото на един от мъжете бе прободено от огромен пирон. Началникът беше ветеран с посивяла коса и черна брада. Гладък белег прорязваше диагонално кожата му.

Погледна към списъка с обвиненията ни и тихо подсвирна.

— Цялото семейство Съдърланд? Още тази вечер ще е по всички вестници.

Потръпнах, като чух толкова безчувствена забележка от устата на нормален човек. С какви чудовища си бе имал работа, след като убийството на цяло семейство за него не беше нещо повече от заглавия по вестниците?

— Не сме го направили ние — заявих.

— Не, разбира се, че не сте — грубо рече началникът и прокара пръст по белега си. — Никой, който се озове тук, никога нищо лошо не е направил. Но съдът ще установи истината и всеки ще си получи заслуженото.

Без много да се церемонят ни захвърлиха в една килия, която беше по-голяма от целия затвор в Мистик Фолс, където Джеремая Блек бе прекарал много нощи в алкохолно опиянение. Никога не бях допускал, че ще се озова в затворническа килия.

— Не сме го направили ние — изхленчи Деймън, имитирайки ме, и разтърси глава веднага щом пазачът излезе. — Не би могло да прозвучи по-абсурдно, не разбираш ли?

— Какво, да не би да те е страх, че ще ни вземат за мамини синчета? — попитах. — Да не би да предпочиташ да бях оголил зъби срещу него?

Стържещ смях се разнесе от ъгъла на килията, където друг затворник се бе свлякъл до стената. Косата му бе оплешивяла на челото във вид на буквата „V“ и имаше ръце на докер.

— Хубави дрешки — изръмжа злобно, оглеждайки официалните ни облекла и гладко избръснатите ни лица. — За какво сте тук, богаташчета ?

— Заради убийство на цяло семейство — отвърна Деймън. — А ти?

— Смачках главите на такива като вас — отвърна бързо той и изпука с кокалчетата си.

Замахна към Деймън, но брат ми се протегна и с ловко движение, по-бързо от мигване на човешко око, избягна удара и запрати мъжа към стената. Чу се шумно изпукване.

Гигантът се свлече в безжизнена купчина на пода. Никой от пазачите не се бе впуснал да ни разтървава и аз се запитах дали побоищата в килиите не са обичайно ежедневие.