Л. Смит - Ненаситност

— Ти си убил семейство Съдърланд — прошепнах.

— Да — усмихна се той и стисна устни. — Беше забавно.

— Разкъсал си ги като хартиени кукли — продължих, макар да знаех, че можеше да разкъса и мен, да разпръсне крайниците ми като листата на цветята, обсипали сватбения ми олтар. — Ти си ги… начупил.

— Млади вампире, ти познаваш глада на звяра — рече той със зловеща усмивка. — Но има и други видове глад, за други неща. Веднъж събудени, не може да им се устои, докато не бъдат задоволени.

Бялото в очите на мъжа стана червено и въздухът застина, сякаш беше призована могъща Сила. Направо можех да подуша страха, излъчващ се на големи талази от Деймън.

В същото време у мен се надигна гняв.

Гневът заклокочи в стомаха ми и се разля по цялото ми тяло. Този мъж бе избил жестоко едно невинно семейство и се бе наслаждавал на зверството си. Това означаваше новият ми живот като вампир — пластове и пластове зло и дори още повече ужас и разрушение, тъкмо когато си мислех, че съм достигнал дъното.

— Защо? — настоях и пристъпих напред, доколкото ми позволяваха решетките.

— Защо? — попита звярът. Наведе се напред, подигравайки се със смелостта ми. Когато приближи само на сантиметри от лицето ми, ме лъхна отвратителното зловоние на стара кръв и разложение. Все едно хиляди години на смърт и унищожение са го следвали навред, трофей от всеки труп, оставил след себе си.

— Отплата — изрече внимателно всяка сричка.

— Отплата? — повторих недоумяващо.

Чудовището оголи зъби.

— Да, отплата. Задето ми отнехте Катрин. И унищожихте последния шанс да се развали проклятието.

Катрин ? Какво общо имаше тя с всичко това, с тази гнус пред нас? Със семейство Съдърланд? И какво проклятие?

Погледнах към Деймън. Тя винаги бе споделяла повече подробности от живота си като вампир с него. Но очите на брат ми бяха широко разтворени, а устата — зейнала като на риба на сухо. Изглеждаше дори по-слисан от мен да чуе името й.

Припомних си за блажените седмици на пълно неведение, които прекарах като неин любовник и слуга, без да подозирам, че тя ще ме отведе право в ада.

Мъжът отстъпи няколко крачки и отвратителният му поглед обхвана и Деймън.

— Да, сега вече разбирате — заяви и кимна.

Ала ние не разбирахме.

— Аз… — заговори Деймън.

— ТИШИНА ! — изрева злодеят. Внезапно се притисна към решетките, а черните му нокти се озоваха на сантиметри от лицето на Деймън. — Да не би да се осмеляваш да отричаш?

Със смразяваща лекота отмести настрани желязната решетка все едно бе завеса. Металът изписка в агония. Избухна мрак и той пристъпи в килията. Обви всяка от гигантските си ръце около гърлата ни.

— Вие ми отнехте Катрин. Аз ще ви отнема вашия нов живот. Око за око, както обичате да казвате вие, човеците. Ясно ли е?

— Аз… не разбирам за какво говориш — изхъхрих задавено.

Чудовището отметна глава и се засмя.

— Разбира се, че не разбираш . — Наведе рязко глава и впи поглед в мен. Устните му бяха изкривени в подигравателна гримаса. Той не ми вярваше. — Нима Катрин никога не е споменавала Клаус?

Дори след смъртта си Катрин продължаваше да ни преследва. Погледнах към Деймън. Върху лицето му се изписа изражение на болка и покруса. Изчезна за миг, ала в този миг ми се стори, че отново зърнах някогашния си брат. Той бе шокиран от факта, че Катрин, любовта на живота му, е била замесена с подобно безчувствено създание като това, което стоеше пред нас. Стана ми мъчно за него.

Неканени, в главата ми нахлуха десетки образи на Катрин. Завладяващите кехлибарени очи. Дългите черни коси, които се стелеха на немирни вълни около врата й, сякаш току-що ги бе разрошила заради някоя лудория. Тънката талия и палавата усмивка. Тя бе неустоима. И Деймън и аз не бяхме единствените, подвластни на магията й.

Мъжът стегна хватката си около гърлото ми и чух как прешлените ми простенаха. Само след миг щяхме да лежим на пода с прекършени без никакво усилие вратове, както Деймън бе убил затворника.

Тогава внезапно железните клещи ме освободиха. Деймън падна на земята до мен, също свободен от смъртоносната хватка.

Чудовището ни се ухили злобно от външната страна на килията.

— По-късно ще се видя с вас двамата — обеща.

И след това, сякаш бе забравил, затвори внимателно с пръст решетката на килията.

— И, запомнете: аз винаги наблюдавам.

С Деймън останахме още няколко минути в килията, твърде сащисани дори да помислим за бягство. Пазачите не се върнаха с ключовете. Не ги обвинявах.