Л. Смит - Ненаситност

Лекси отключи и последната ключалка. Вратата се отвори и аз се втурнах да я прегърна.

— Не, само някои от тях. Останалите хипнотизирах. Някои от нас не обичат излишната жестокост, нито бъркотии, които ще се наложи по-късно да обясняват — промърмори тя в рамото ми. Пуснах я и тя ни посочи вратата. — А сега, да се махаме оттук, преди да е дошъл още някой.

— Винаги прикривам следите си — заяви Деймън отбранително, докато тичахме през вратата, ограждаща затворническите килии, към предните офиси. Неколцина полицаи седяха зад бюрата си, наведени над дебели папки, нехаещи, че двама затворници бягат, и за безпорядъка наоколо. Бюрата бяха издърпани настрани, сред купчини трески, които някога са били стол; мъжът, седял на него, сега лежеше на земята, а от главата му шуртеше кръв. Ала очите му бяха отворени и той отново и отново шепнеше някаква дума.

— Този има доста силна воля — отбеляза Лекси.

— Как успя да ни откриеш? — попитах, докато я следвах надолу по стълбите.

— Загадъчен италиански граф с черна коса, леденосини очи и нюх към драматичното, се появява на нюйоркската социална сцена и изненадващо бързо се жени за най-желаното светско момиче? — попита тя и завъртя очи. — Бяха поместили снимка в светските страници.

Деймън поне прояви доблестта да се смути.

— Винаги прикривам следите си — имитира го тя. — Има много начини да живееш богато и влиятелно като вампир… като никой от тях не включва появяване на нюйоркската социална сцена…

— … и женитбата с най-желаното светско момиче. Напълно справедливо — призна Деймън. — Поне го направих със стил.

Излязохме от затвора и студеният вечерен въздух ме обгърна. Звездите тъкмо бяха започнали да блещукат върху нощното небе, а газените фенери осветяваха улицата с топлото си сияние. Беше красива нощ, на каквато Бриджет, Лидия, Уинфийлд и госпожа Съдърланд никога повече нямаше да се насладят — и то само заради мен, Деймън и Катрин.

Бях дошъл в Ню Йорк, за да избягам. Да избягам от Деймън, спомените за Кали, вампирите, Мистик Фолс, Катрин… и при все това всички те ме бяха последвали като тежка сянка. Знаех, че никога няма да избягам от миналото си, не напълно. Подобни мрачни неща не избледняват с времето — просто отекват във вековете.

Можех единствено да се надявам, че Маргарет е някъде в безопасност, далеч от дяволското изчадие, избило цялото й семейство.

След като се отдалечихме с няколко пресечки от сградата, където бяхме задържани, се спряхме в сянката на едно кленово дърво с опадали листа.

— Е, благодаря за спасението — не че нямаше и сам да избягам — рече Деймън. — А сега, мисля, че се нуждая от питие. Adieu, mes amis 3 3 Сбогом, приятели (фр.). — Бел.прев. — отдаде ни чест, завъртя се на пети и изчезна в нощта.

— Прав ти път — промърмори Лекси.

— Сега какво? — попитах.

— Чу го. Да вървим да пийнем — отвърна тя, усмихна ми се и пъхна ръка в моята. Закрачих до Лекси, но някак си не ми се струваше редно да продължа със съществуването си толкова безгрижно, след като знаех, че семейство Съдърланд е избито, при това отчасти по моя вина. Какво щях да кажа на Маргарет? Тя заслужаваше да узнае поне някаква версия на истината, макар че справедливост нямаше да бъде въздадена. Създания като това, избило близките й, не страдаха от последствията на действията си. Човешкият живот бе много по-кратък от този на вампирите, ала това не правеше хората по-малко ценни. Всъщност животът им беше много по-безценен.

— Хайде, разказвай — подкани ме Лекси. Стисна ръката ми и ме изтръгна от мрачните мисли. — Какво се случи, след като напусна нашия град?

— Днес се ожених — осведомих я.

Очите й се разшириха.

— Сега вече наистина се нуждая от питие — заяви тя. — Стефан Салваторе, ще ме умориш. Чувала съм за едно място, където внасят водката директно от Санкт Петербург и я изстудяват в специални малки бутилки…

Продължи да бъбри, докато ме водеше през това, което смятах за моя град, ала Ню Йорк с Лекси се оказа съвсем различен от досегашната ми представа. Докато аз се спотайвах в сенките и задните улички, Лекси познаваше блестящия нощен живот. Много скоро стигнахме до нещо, което приличаше на елегантен нощен клуб. Дебел червен килим покриваше всеки квадратен сантиметър от пода, а златист, черен и червен японски лак — всичко останало, включително и гигантската фигура на изрязана от дърво жар-птица, която висеше от тавана.

Появи се салонният управител и след като видя Лекси, ни поведе към най-елегантното сепаре. Навсякъде бяха разхвърляни кадифени възглавнички с втъкани златни нишки, с прекалено изобилие от пискюли, за да са удобни. От съседната зала долитаха звуците на пиано и аз разбрах защо Лекси бе избрала този бар — тя винаги молеше Хюго, член на вампирското й семейство в Ню Орлиънс, да й свири на пиано.