Л. Смит - Ненаситност

И просто ей така, вече бях един женен вампир.

Сватбеният прием се състоя в друга великолепна зала. Брат ми, Лидия, Бриджет и аз застанахме в редица на входа, за да посрещнем нашите гости и да им благодарим, задето са ни почели. Деймън малко се престара, като се покланяше и поздравяваше приятелски хора, които въобще не познаваше. Несъмнено им бе внушил, че е техен стар приятел. Докато Бриджет се хвалеше с пръстена си, Лидия раздаваше топли целувки, усмивки или просто се ръкуваше в зависимост от близостта й с госта. Дори се засмя, когато Брам се опита да си „открадне“ целувка за сбогом. Бриджет стоеше до сестра си и сияеше от непресторена радост.

— Благодаря ви, че дойдохте днес — повтарях отново и отново, думите имаха вкус на пепел в устата ми. — Толкова се радваме, че ще празнувате с нас. Благодаря ви, че днес сте тук. Приятно ми е да се запознаем, много ви благодаря, че сте тук с нас.

— Стефан Салваторе? — втренчи се изпитателно в мен достолепна госпожа, почти скована в пищната си рокля от сива коприна, окичена с перли. Задържа ръката ми по-дълго, отколкото го изискваше любезността. Наблегна на „е“-то в края на името ми и ме фиксира с поглед, твърд като полите на роклята й.

— Да, госпожо — отвърнах й с доколкото бе възможно най-топла усмивка.

— От флорентинските Салваторе? Принц Алесандро?

— Не съм съвсем сигурен, госпожо — отвърнах, опитвайки се да задържа усмивката си. — Когато баща ми е пристигнал в тази страна, се е обявил за американец. Не е запазил старите си връзки.

Очите й се разшириха и хватката й се разхлаби.

— Имигрант. Колко очарователно. — Не се усмихна, издърпа ръката си и се отдалечи царствено.

След като посрещнахме още няколкостотин гости, най-сетне се настанихме на масата. Масата на младоженците бе украсена с палмови клонки и листа и гирлянди с огромни цветя, които покриваха почти всеки скъп деликатес, който бихме пожелали да похапнем, или направо го скриваха от поглед. Имаше предястие от стриди и други морски деликатеси, включително шотландска пушена сьомга и руски хайвер. Последва главното ястие, състоящо се от абсолютно зашеметяващ брой мъртви животни: печено говеждо, пъдпъдъци, еленово месо, фазани, бекасини, патици, агнешко, печено свинско, топло и студено месо, задушено и печено, смляно на кайма и запържено, нарязано или като плънка в пайове.

Но венецът на всичко бе сватбената торта: пет етажа от най-страхотната плодова торта, покрита с крем и украсена с най-различни сложни фигури и завъртулки, колони и захарни птици. Сервитьорите, облечени в черни сака, наливаха чаша след чаша шампанско и всички бъбреха оживено. Ала моите мускули бяха стегнати на възли. „Сватбата“ официално бе свършила. Деймън и аз бяхме законни съпрузи на двете дъщери на Съдърланд. Беше само въпрос на време преди той да пристъпи към изпълнението на следващата фаза от плана си — каквато и да бе тя.

— Скъпи, ще ми подадеш ли чаша вода, моля? — обърна се Лидия към брат ми, като го докосна нежно по бузата.

— Според някои брачни церемонии невестата трябва да обича, да почита и да се подчинява. Не би ли трябвало ти да ме обслужиш, малка моя съпруго? — усмихна й се той, но по начин, който никак не ми се понрави.

— Разбира се! Всичко, което пожелаеш, скъпи — отвърна Лидия. — Вода, вино…

— Кръв? — подсказа Деймън.

Лидия се засмя.

— Ако пожелаеш, за теб винаги.

Бриджет не хапна нищо от скъпите блюда. Подскачаше от маса на маса и не спираше да бъбри с приятелите си, като изпъваше ръка и показваше пръстена си. Аз прекарах по-голямата част от вечерта, като само побутвах нервно почти недокоснатите вкусни хапки из много скъпата чиния с много скъпа и тежка сребърна вилица, без да отделям поглед от Деймън.

След като поднесоха десерта, Брам се смили над мен и се отпусна за миг на стола на Бриджет.

— Поздравления, стари приятелю — рече той и разтърси ръката ми. — Вие с Деймън грабнахте двете най-страхотни хубавици, които Ню Йорк може да предложи.

Кимнах нещастно.

— Господин и госпожа Съдърланд са страхотни. А Маргарет… ами, тя е избухлива, но не се съмнявам, че в крайна сметка ще покорите и нея.

Вдигнах рязко глава.

— Да не би да си забелязал, ъъ, нещо странно у Маргарет? — Брам познаваше Съдърланд, откакто се бе родил. Може би имаше някаква представа кое караше Маргарет да устои на магиите на Деймън.

Брам прокара ръка през небрежно вчесаните си черни къдрици.

— Странно?

— Да, тя е различна от останалите членове на семейство си. По-силна е — насочих го аз.