Иън Есълмонт - Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)

— Мисля, че знам какво е съобщението.

Сийл се усмихна топло.

— Беше много зле снощи. Не си ли спомняш?

— Не, не си спомням. Съобщението е, че са долу на пристана, нали?

Сийл я зяпна и очите му се разшириха. След това се изкашля и разсмя едновременно, удари се с юмрук в гърдите и започна да се клати на стола.

Киска вече бе на крака. Усмихна му се самодоволно и му махна с опакото на ръката си.

— Добра работа — успя да промълви той. — Много добра, наистина.

Тя изкуцука навън и пое по Пътя на Змиорката.

Жителите на Малаз посрещнаха зората като изумените от късмета си жертви на тайфун, последван от земетресение. Лица се взираха в утрото през прозорци с решетки и едва открехнати врати. Въпреки че слънцето вече се бе изкатерило високо над града и само една тънка връзка облаци разваляше съвършената синя паница на небосклона, повечето жители на острова сякаш още не бяха повярвали, че снощният кошмар е свършил.

Докато вървеше надолу по улицата, Киска видя лица, които я наблюдаваха с тревога. Осъзна каква гледка представляваше, с твърде големия си пуловер и дълги поли, събрани в ръка. Сийл бе избрал най-ужасния миш-маш от дрехи, който бе успял да намери. Все пак трябваше да бъде благодарна, че мъжът имаше някакви женски дрехи в дома си.

Отначало втренчените погледи я дразнеха. След това реши да не й пука. Срещаше групички подозрителни граждани, обикновено скупчени около някаква развалина или тъмно петно на калдъръма. Те си шепнеха и сравняваха истории от миналата нощ, а Киска просто отминаваше, куцукайки, стиснала зъби и масажирайки хълбока си. Хората спираха да шепнат и открито я зяпваха, а когато отминеше отново започваха. Поне не я сочеха, казваше си тя.

Не след дълго Киска стигна крайбрежната улица и видя суетня на палубата на куриерския катер. Хора се качваха и слизаха, носейки снаряжение и запаси. Тя слезе внимателно по стъпалата до пристана.

Позна повечето работници на кея — бяха местни пристанищни хамали. А някои от мъжете на палубата изглеждаха като моряци. Те проверяваха такелажа и дънеджа. Хатар седеше на покрива на каютата и се гледаше в огледало от полирано сребро, облегнато на навито въже. Ръката му бе превързана с бял плат и провесена пред гърдите. Главата му блестеше, гладка и влажна, сякаш току-що я бе обръснал, а половината му лице беше ярко розово, на мехури и намазано с някакъв мехлем. До него имаше кофа, а брадичката му бе насапунисана. Идиотът се опитваше да се обръсне с една ръка.

— Хей! — извика Киска от кея.

Хатар я погледна без да кимне или промълви дума за поздрав. Вместо това удари с юмрук по покрива и отново се обърна към огледалото. Накриви устата си на една страна и се вгледа в брадичката си. На Киска й се стори, че устните му изглеждат странно и изведнъж осъзна, че мустакът му го нямаше — беше загубил половината снощи, а сега се бе отървал от другата половина.

След малко Тайсхрен излезе от каютата. Беше облечен в торбести панталони и дълга синьо-зелена туника. Опашката му бе преметната през рамо и намазана с олио. Изглеждаше така, сякаш бе прекарал цялата нощ в сладки сънища на мек матрак.

— Поздрави — извика той.

— Тръгвате.

— Да. Скоро.

Киска кимна. Чувстваше се глупаво. Навлажни устните си с връхчето на езика си. Това беше. Златната й възможност щеше всеки момент да отплава. Можеше ли да си позволи да я изпусне?

— Вземете ме с вас — избълва тя, облекчена и ужасена от молбата, която най-накрая бе отправила и която бе обмисляла цяла нощ.

Тайсхрен погали устните си с показалец.

— Наистина ли? Официално ли предлагаш услугите си? — попита той, а Киска кимна сковано. — Е, тогава трябва да говориш с моя началник-щаб.

Тайсхрен посочи към Хатар.

Киска посърна. Агайла постоянно й бе натяквала, че трябва да прикрива емоциите си, но след тези думи просто не можеше да не поклати отчаяно глава и да спре раменете си, които увиснаха унило. Молеше се Тайсхрен да се бе пошегувал, но не смееше да го попита. Беше сигурна, че ако скочеше на катера, Хатар просто щеше да я изхвърли през борда — еднорък или не.

— Какво ще кажеш, Хатар? — попита Тайсхрен.

Мъжът продължи да оглежда брадичката си.

— Има потенциал — каза той. — Но оскъдна дисциплина.

— Дисциплина! — извика Киска, която не можеше да повярва на ушите си.

Хатар замръзна, с нож, опрян в гърлото. Втренчи се в нея и дори от това голямо разстояние, Киска почувства леденото неодобрение на този поглед. Тя преглътна и кимна извинително.