Джеймс Кори: Пътят на дракона

— Сам и невъоръжен. Прекосил си планината, казваш?

— Да.

Жената изсумтя и изменникът остана с впечатлението, че го преценяват. Че му издават присъда.

— Ти си идиот — каза тя.

— Да — съгласи се той. — Идиот съм. Дружелюбен идиот обаче. Безвреден.

Проточи се една доста дълга пауза, преди жената да се разсмее.

Накара го да пълни с речна вода цистерната, докато тя си довърши плевенето. Кофата беше направена като за йему и той я пълнеше само наполовина, иначе не би могъл да я помръдне. Ала въпреки това се труди мъжката, напред-назад между малката къща и кейчето от неогладени дъски. Внимаваше да не се нарани, да не му потече кръв. Жената и така не беше от най-гостоприемните, а видеше ли паяците, съвсем щеше да се наежи.

По залез-слънце го покани на трапезата си. Огънят в огнището беше силен и след първия миг на инстинктивен страх изменникът си напомни, че нещата, които доскоро му бяха братя, не са тук и не търсят издайнически знаци за присъствието му. Жената му сипа яхния от гърнето над огъня. Яхнията имаше онзи богат, многопластов аромат на храна, сготвена в гърне, което никога не слиза от огъня, а само се допълва с по парче месо и по някой зеленчук, както дойде. Някои от тъмните мръвки в мазната яхния може да се бяха озовали в гърнето по времето, когато той е напускал храма, или дори преди това. По-вкусно нещо не беше ял в живота си.

— Мъжът ми отиде до кервансарая — каза тя. — Един от принцовете щял да идва и народът ще е гладен. ’Сичките прасета отведе. Ако имаме късмет, ше ги продаде. И ше им ’земе достатъчно сребро, та да изкараме сезона на бурите.

Той слушаше гласа й, слушаше и раздвижването в кръвта си. Последното, което жената каза, беше лъжа. Жената не вярваше, че среброто ще им стигне. Изменникът се запита дали това я тревожи и дали той не би могъл да й помогне някак. Можеше поне да опита. Преди да си тръгне.

— ’Ми ти, лайненце продрискано? — попита тя с глас мек и топъл. — Чия овца си боднал, та дириш работа при мен?

Изменникът се засмя. Топлата храна в стомаха, припукващите пламъци в огнището и мисълта, че отвън го чакат сламеник и вълнено одеяло, успяха с общи усилия да премахнат напрежението в раменете и възлите в червата му. Големите, изпъстрени със златни петънца очи на жената йему го следяха неотлъчно. Той сви рамене.

— Открих, че вярата в нещо не го прави вярно — каза той предпазливо. — Имаше неща, които бях приел, в които вярвах безрезервно, а после… открих, че греша.

— Някой те е подвел тоест? — попита тя.

— Да, подведоха ме — кимна той, после се замисли. — Или пък не. Едва ли е било съзнателно. Колкото и неистинско да е едно нещо, то не е лъжа, ако вярваш в него.

Жената йему подсвирна — което си беше истински подвиг предвид бивните й — и взе да ръкопляска с престорено възхищение.

— Момчето с кофата се оказа философ — рече тя. — Сега какво? Ще почнеш да проповядваш и да искаш десятък от хората?

— Никога — отвърна той и се засмя с нея.

Жената загреба от паницата си. Огънят припукваше. Нещо — мишки може би, или насекоми — шумолеше в тръстиковия покрив.

— Загубил си си ума по някоя жена, нали? — попита тя.

— Богиня — отвърна изменникът.

— Мда. То, ’се на богове и богини изглеждат — каза тя, вперила поглед в огъня. — Влюбиш се и ’сичко ти се струва различно. Все едно бог проговаря ’секи път, кога си отворят плювалника. А после…

Изсумтя отново, отчасти развеселено, отчасти с горчивина.

— И какво толкоз се обърка с таз твойта богиня? — попита тя.

Изменникът загреба нещо, което имаше бегла прилика с картоф, зъбите му потънаха в хрупкавата кожица и меката сърцевина. Опита се да облече в думи мислите, които никога не беше изричал. Гласът му потрепна.

— Тя ще изяде света.

Маркъс потри брадичка с мазолестата си длан.

— Ярдем?

— Сър? — избумтя тралгунът, извисил се до него.

— Денят, когато ще ме изхвърлиш в някоя канавка и ще поемеш командването на отряда?

— Да, сър.

— Няма да е днес, нали?

Тралгунът скръсти яките си ръце и размърда едното си ухо. Обиците му звъннаха.

— Да, сър — каза накрая. — Няма да е днес.

— Жалко.

Първоначално затворът на Ванаи бил замислен като менажерия. В древността истински дракони се разхождали по широкия площад и се къпели във водите на исполинския фонтан в средата. По периметъра на площада имаше дълбок ров, а отвъд него се издигаха гигантски клетки, високи колкото триетажна сграда. Нефритените драконови фасади още носеха релефни изображения на зверовете, крачили зад металните решетки — лъвове, грифони, гигантски шестоглави змии, лъвове, мечки, исполински птици с женски гърди.