Джеймс Кори: Пътят на дракона

Чу се далечен вой. Изменникът реши, че няма да мисли за източника му. Цялото тяло го болеше от изтощение, но затова пък умът му, отърсил се от непосредствените трудности на пътуването, премина в режим на опасно ускорение. Спомените му изплуваха в мрака. Чувството на свобода и на избор отстъпи пред чувство на загуба, самота и объркване. Все неща, които можеха да го убият по-сигурно и ефикасно от някой изгладнял планински хищник.

Планината не му беше чужда — родил се беше в планинска местност, която не се различаваше твърде от тази. Детството му беше преминало в игри на разбойници и преследвачи, клонки и дървесна кора бяха първите му оръжия. Хранил ли бе някога надеждата да се влее в редиците на монасите, да заживее в техния голям, скрит от света храм? Сигурно, макар че сега, измръзнал под малкия скален навес, това му се струваше неправдоподобно. Помнеше как зяпа, вдигнал главица, високия каменен зид. Как се диви със страхопочитание на каменните стражи, по един за всяка от тринайсетте раси на човечеството, толкова износени и загладени от вятъра и дъждовете, че всичките — синаецът и тралгунът, южнярят и първокръвният, тимзинът, йемуто и удавеният — имаха еднакви безизразни лица и юмруци като топори. Неразличими. Само широките криле и заострените като кинжали зъби на дракона, надвиснал над всички тях, все още се различаваха ясно. Помнеше и черните букви, вградени в гигантската порта от ковано желязо; букви, наредили се в думи на език, който никой в селото не знаеше.

Когато стана послушник, научи какво пише на портата. „Прикованото не е прекършено.“ Имаше време, когато вярваше, че знае какво означава това.

Вятърът смени посоката си и от огъня се разхвърчаха искри като светулки. Една го парна по клепача и той разтърка око с опакото на ръката си. Кръвта му смени посоката си, теченията в тялото му откликнаха на нещо извън него. Богинята, така си беше мислил. Отишъл беше при гигантската порта с другите момчета от селото. Беше предложил себе си — живота и тялото си, — а в замяна…

В замяна му бяха разкрити мистериите. Само знание в началото — показаха му буквите, колкото да чете свещените книги; и цифрите, колкото да води сметките на храма. Прочел бе историите за Драконовата империя и за нейното падение. За паешката богиня, която донесла правда на света.

Измамливостта, казваха, нямала власт над нея.

Той бе подложил твърдението им на тест, разбира се. Вярваше им, но въпреки това го направи. Лъжеше жреците само за да провери дали лъжите му ще минат. Подбираше лъжите си така, че само той да знае истината — името на бащиния си клан, любимите ястия на сестра си, собствените си сънища. Жреците го налагаха с камшик, когато лъжеше, и се смиляваха, когато казваше истината. И не сгрешиха нито веднъж. Убедеността му набираше сили. Вярата му. Когато висшият свещеник избра него да бъде издигнат в послушник, той почувства, че го чакат велики дела, защото жреците му бяха казали, че така ще стане.

След като кошмарът на церемонията по посвещаването му приключи, той усети силата на паешката богиня в кръвта си. Когато за пръв път усети чуждата лъжа, беше като да открие в себе си ново сетиво. А когато за пръв път проговори с гласа на богинята, усети как думите му предизвикват безпрекословна вяра като да бяха изковани от огън.

А сега беше изпаднал в немилост и всичко можеше да се окаже лъжа. Може би дори Кешет не съществуваше. Вярвал бе, че такова място съществува, вярвал го бе така яростно, че рискува живота си, за да избяга и да отиде там. Самият той никога не беше ходил в Кешет обаче. Може би обозначенията на картите лъжеха. По същия начин може да не беше имало дракони, да не беше имало империя, да не беше имало велика война. И океана не беше виждал — и значи можеше и океан да няма. Знаеше само онова, което беше видял с очите си, чул с ушите си, докоснал с пръстите си.

Не знаеше нищо .

Обзет от внезапен импулс, захапа дланта си под палеца. От раната потече кръв и той сви шепа да я събере. На слабата светлина от огъня кръвта изглеждаше почти черна. Черна с малки по-тъмни възелчета. Едно от възелчетата разгъна миниатюрни крачета. Паячето взе да се щура насам-натам в шепата му. Появи се още едно. Изменникът ги гледаше втренчено — агенти на богинята, в която той вече не вярваше. Бавно и внимателно изгнаникът протегна ръка и я обърна над пламъците. Едното паяче падна в огъня, спаружи се за миг и изчезна.

— Е — каза изменникът, — смъртен си. Това вече го знам.