Ала миналото беше белязало не само архитектурата на Ванаи. Повече от нея беше белязало хората му.
Тимзините и първокръвните бяха най-многобройни, но огненооките безкосмени дартини, тънкоснагите снежнобледи синаи и бронзоволюспите ясури също имаха свои квартали в опасания с бели стени град. Времето и житейският опит на десетки поколения бяха направили ванайците хора цинични и обиграни. Сега, докато вървеше по тесните улички край обточените с пищна зеленина канали, Маркъс виждаше това с очите си, разпознаваше дребните признаци на ванайския характер. Първокръвни търговци, верни на принца, предлагаха на войниците отстъпка за стоки, чиято цена беше изкуствено завишена именно с тази цел. Бирариите и лечебниците, кожарските работилнички, обущарниците и другите магазии и ателиета подготвяха нови табели, написани на имперския антийски, така че бизнесът да върви и след като войната бъде изгубена. Грохнали тимзини с посивели и напукани от старост люспи седяха с кръстосани крака на масичките край кея и си говореха за последната революция, когато бащата на принца съборил републиката и заграбил властта. Внучките им се разхождаха на групи, наконтени с тънки бели поли по имперската мода, покритите им с черни люспи крака прозираха през фината материя.
Да, войници ще загинат. Да, някоя и друга къща ще бъде опожарена. Някоя и друга жена — изнасилена. Някой и друг богаташ ще се разори. Но пък градът щеше да издържи и тази беда, както бе оцелявал след множество други, и никой от жителите му не очакваше бедата да застигне него конкретно. Ванаи беше град, където всички вдигаха рамене с безразличие.
На една зелена градска мера очукан театрален фургон беше свалил страничния си капак, а плитката му сцена се кипреше с мърлява украса от раздърпани жълти панделки. Малката навалица, сбрала се пред него, изглеждаше колкото любопитна, толкова и скептична. Маркъс тъкмо минаваше край фургона, когато иззад панделките се изстъпи някакъв старец. Косата му стърчеше нагоре, брадата — напред.
— Спрете! — извика старчокът с дълбок мелодичен глас. — Спрете и елате насам! Чуйте историята за Алерен Човекоубиеца и Драконовия меч! Или пък си продължете по пътя, ако ви е слабо сърцето. Защото нашата приказка е приказка за велики приключения. Любов, война, предателство и мъст ще се развихрят на тази малка сцена и нека ви предупредя, че… — Гласът на актьора се сниши почти до шепот, но въпреки това се чуваше ясно и надалеч. — Нека ви предупредя, че не всички, които са добри, свършват добре. Не всички, които са зли, биват наказани. Елате, приятели, приближете се, и знайте, че в нашата история, точно като в истинския свят, може да се случи всичко .
Маркъс беше спрял, но го разбра чак когато чу Ярдем да казва:
— Добър е.
— Нали?
— Да погледаме малко, а, сър?
Маркъс не отговори, но и той като хората наоколо пристъпи напред. Пиесата беше от стандартния тип. Древно пророчество, зло, което се надига от дълбините на преизподнята, и реликва от времето на Драконовата империя, орисана за ръката на героя. Жената, която играеше благородната девица, беше попрехвърлила девичата възраст, а на актьора, който пресъздаваше образа на юнака, му липсваше достатъчно юначност. Ала диалозите звучаха реалистично, изпълнението беше професионално и добре подготвено. Маркъс забеляза сред тълпата дългокоса жена и тънко като вейка момче, които се смееха точно когато трябва и надвикваха всяко критично мнение. Явно бяха от трупата, но не участваха в представлението, а имаха задачата да подгряват публиката. Ала всеки път, когато на сцената излезеше възрастният актьор, дал началото на представлението, Маркъс губеше нишката на мисълта си.
Старецът играеше ролята на демонския крал Оркус и го правеше с такъв усет за изначалното зло на героя и с такъв патос, че публиката затаяваше дъх. А когато Алерен Човекоубиеца замахна с Драконовия меч и от гърдите на демонския крал рукна кръв, Маркъс инстинктивно посегна към собственото си оръжие.
Накрая, въпреки изричното предупреждение на стареца, доброто победи, злото беше наказано, а актьорите излязоха на сцената да се поклонят. Маркъс се стресна от силата на аплодисментите — навалицата се беше удвоила незабелязано. Дори Ярдем ръкопляскаше с гигантските си лапи, ухилен до уши. Маркъс извади сребърна монета от кесията под ризата си и я метна на сцената. Монетата издрънча силно върху дъските и след миг демонският крал Оркус се кланяше усмихнат под дъжд от пари. Накрая им благодари за щедростта и любезността толкова топло, че Маркъс продължи по пътя си с тази мисъл — за хора щедри и любезни.
Читать дальше