Лоръл Хамилтън - Окованият нарцис

Можех да видя пулсът му да подскача под кожата му.

-Всичко ще е наред, Натаниел. - казах.

Той кимна, но погледът в очите му ми каза, че не е убеден. Гил се присъедини към нас в кухнята.

-Какво става?

-Лошите. - казах.

-Още от тях? - каза той, празен глас.

-Може би щеше да ти е по-добре сам, Гил. - казах.

Той кимна.

-Започвам да виждам това.

Очите му бяха толкова разширени, че изглеждаше болезнено.

Бях донесла мини узито от колата и го бях презаредила от кутията за оръжия горе. Взех го от кухненския плод и се поколебах между него и браунинга. Звънецът на вратата извъня отново. Този път не подскочих. Прегърнах узито през рамо за дръжката и нагласих браунинга по-удобно в ръката си. Узито бе оръжие за спешни случай. Фактът, че дори помислих да отговоря вратата си с него бе сигурно лош знак. Ако имах нужда повече от 9мм да отговоря собствената си входна врата, по-добре да напусна града. Хвърлих поглед през дневната, но нямаше нищо да се види, освен затворената входна врата. Мислех да погледна навън през страничния прозорец да видя какво чакаше на верандата. Приближих вратата с браунинга хванат с две ръце, оставайки от едната страна на вратата. Бях готова в случай че започнат да стрелят през вратата. Разбира се, те също стреляха през прозорците, но завесите бяха дръпнати и това бе най-добрата, на което бях способна, по отношение на безопасността.

Коленичих при прозореца, защото повечето хора стрелят към гърдите и главата, и на колене все още съм по-ниска. Отдръпнах завесата на една страна и нещо се удари в стъклото. Подскочих назад, вдигайки оръжието си, но нищо друго не се случи. Имах образ в главата си какво бе и не бе оръжие. Мисля, че бе снимка. Отпуснах завесата обратно и се открих да се взирам в снимка на мъж окован за стена. Той бе гол, покрит с кървави петна, кръвта покриваше по-голямата част от тялото му, така че бе трудна да разбереш веднага кой е- Тогава очите му постепенно направиха смисъл от видяното и осъзнах, че е Мика. Седнах назад стресната на пода, почти сякаш ще падна. Ръката ми стискаше завесата, държейки я отворена. Оръжието не бе там, където трябваше, но висеше във въздуха, полу-забравена. Разрез през тази широка уста, деликатното му лице покрито с кръв и подута плът. Дългата коса бе прилепнала от една страна, все едно бе толкова лепкава от кръв, че повече не се движеше свободно. Очите му бяха затворени и се почудих за секунда, която продължи вечност, дали не е мъртъв. Но имаше нещо в начина, по който бе прегърнал веригите, което казваше, че е жив. Дори на снимка имаше застой в смъртта, която животът не можеше да имитира. Или може би бях виждала достатъчно тела да знам.

Боби Лий бе зад мен.

-Какво има? - тогава той видя снимката и чух как рязко пое дъх. - Това е твоят Нимир-Радж, нали?

Кимнах, защото все още бях останала без дъх, което правеше говоренето трудно. Затворих очи за момент, поех си дълбока чиста глътка въздух и бавно издишах. Шокът все едно напусна тялото ми. Безгласно прокълнах.

-Концентрирай се, Анита, можеш по-добре от това.

-Какво? - попита Боби Лий.

Осъзнах, че последното го бях казала на глас и поклатих глава, оставяйки завесата да падне на място. Станах на крака.

-Пусни го вътре, нека чуем какво има да каже.

Боби Лий ме изгледа със странен поглед.

-Не можеш да го застреляш, докато не разберем какво става.

Кимнах.

-Знам.

Той докосна рамото ми, карайки ме да го погледна.

- Имаш поглед в очите, момиче, който е мрачен като зимно утро. Хора убиват хора, носейки този поглед. Не искам да позволиш на емоциите си да застанат на пътя на бизнеса.

Нещо, което бе почти усмивка докосна устните ми.

-Не се тревожи, Боби Лий, няма да позволя на никой да се намеси в работата ни.

Ръцете му бавно се свалиха.

-Момиче, погледът в очите ти ме плаши.

-Тогава не гледай - казах, - и не ме наричай “момиче”.

Той кимна.

-Да, госпожо.

-Сега отвори проклетата врава и да приключваме с това.

Той отново не спори. Просто отиде до вратата и пусна големия лош вълк вътре.

Когато отворих вратата Зак държеше снимка на Чери пред гърдите си. Първите му думи бяха:

-Застреляй ме и двамата ще са по-зле от мъртви.

Така той седна на белия диван, все още дишайки, макар че ако бе казал погрешното нещо, се надявах да променя това.

-Какво искаш? - попитах.

-Бях пратен от господаря си да те доведа.

-Определи “доведа” - казах.

Седях на ниската масичка за кафе пред него. Боби Лий седеше зад него с пистолет насочен към гръбнака му. От това разстояние със сребърни амуниции нямаше алфа на света, който да оцелее, или поне такъв какъвто съм срещала, а съм срещала няколко. -Иска те за партньорка Поклатих глава.