Алиса Дей: Освобождението на Атлантида

- Знаеш, че има - изръмжа, докато оценяваше шансовете тя да не го убие, заради дързостта му, след което я хвана грубо за ръката и я издърпа до себе си. - Красотата ти е безупречна и го осъзнаваш добре..

Алена светлина блесна дълбоко в зениците й, докато бавно се усмихваше.

- Има много неща у мен, които са безупречни, воине. Искаш ли да откриеш още от тях?

Усмивката й се разшири и кучешките й зъби се показаха, докато навеждаше глава, за да

го захапе.

* * *

Осъзнаването на фактите върна Джъстис в съзнание макар болката да поглъщаше спомена. Значи е сътрудничил? Преструвал се е, че я желае? Кожата му настръхна при самата мисъл.

В кой момент злото завладява нечия душа? Ако си легнеш с кучетата... А ако си легнал с богинята на кучетата? Образите на мутирали бълхи с големината на планински лъвове, които ядяха черния му дроб не му помогнаха особено да се убеди, че е с ума си, но леката нотка на черен хумор му напомни за някого.

Или нещо.

Може би за самия него?

Здравият му разум все повече се стопяваше и краткото му завръщане към реалността избледня сред болката. Той бе Джъстис и бе подложен на тази болка от години или векове, или хилядолетия, или само от няколко минути, но тази болка съществуваше извън пределите на времето, докато накрая не останеше нищо друго освен влудяващото усещане за безкрайно мъчение.

Въпреки това блещукащата точица светлина, която бе единственото нещо, оцеляло от цялото му същество, чакаше, наблюдаваше и кроеше планове. Защото той бе Джъстис и - без значение колко време щеше да измине преди да настъпи неговият миг - справедливостта щеше да възтържествува.

Сякаш, за да го възнагради за куража, проявен пред лицето на пълното безсилие, докато надеждата се спотайваше в сянката на абсолютното отчаяние, един прозорец се отвори в мрака и измежду сенките той успя да види лице.

Лицето беше нечие друго, не неговото, не на съзнанието му, не на Джъстис. То бе на жена, но не зла. Не принадлежеше на жена, която олицетворява смъртта, разрухата или отчаянието. Докато наблюдаваше лицето и нея , омаян от ярко зелени очи, които блестяха така силно, че хвърляха лъч светлина в неговия безкраен мрак, видението се разрасна и обхвана горната част на тялото й и ръцете й, които докосваха нещо на врата й.

Дървена фигурка?

Тя я вдигна и я притисна към устните си, като в същото време сълзи проблеснаха в изумрудените й очи и бавно си проправиха път надолу по бузите й.

Изведнъж го връхлетя проблясък на прозрение, почти достатъчен, за да го върне към здравия разум. Фигурката от дърво бе малка риба - странно оформен вид, наподобяващ риба-клоун, който бе виждал единствено в дълбините на океана. Те живееха на пасажи близо до основата на купола, който покриваше Атлантида и изглежда забавляваха децата, които обожаваха да ги наблюдават.

Както бе правил и той, преди много години, когато бе малък и невинен.

Никой от земляните не бе виждал тази риба. Следователно никой от тях не би могъл да я издялка. Която и да беше тя, държеше в ръцете си неговата фигурка. Докато я гледаше как плаче, сама и притихнала, една-единствена кристална сълза падна върху дървената риба, която все още бе до устните й. Някак, макар да беше невъзможно, усети болката й да се забива право в гърдите му.

Възможно или не, дървената фигурка ги свързваше. Джъстис изкрещя безгласно - стон на копнеж, загуба или самота и тя го чу, чрез магията или може би чрез халюцинацията, вихреща се помежду им.

За един кратък миг жената възкликна, премигна с красивите си очи и като че ли се вгледа право в него.

След това, докато видението или миражът на образа й изчезваше, а той отново се потапяше в мрака, но не и в отчаянието, воинът осъзна един неоспорим факт.

Тя му принадлежеше.

Или пък бе частица от въображението му.

Затворен сам в безкрайния мрак, Джъстис започна да се смее.

4Джъстис (Justice) в превод от английски означава “справедливост, правда”.– Б.пр.

Пристан „Раус“, Бостън

Алексий погледна нагоре към построената от тухли и гранит сграда, която проблясваше на лунната светлина, лъхаща на нови пари и стара арогантност. Подсвирна с нисък, пронизителен звук, показващ недоумение и се обърна към Бренан.

- Шегуваш ли се? Това ли е щабквартирата? Какво стана с хубавите стари времена, когато отстъпниците от Алголагния се криеха в изоставени складове и влажни, прогизнали мазета?