Патрик Ротфус - Страхът на мъдреца (Част I)

— Вече сте го планирали по-добре, отколкото аз бих могъл, ваша милост — поздравих го с кимване аз. — Май изобщо не се нуждаете от помощ.

— Точно обратното — увери ме той. — Все още ми е нужен човек с малко здрав разум, който да ги води. Някой, който разбира от магия. Някой, на когото мога да се доверя.

Усетих внезапно присвиване в стомаха.

— Вече два пъти ми служи така, че надмина всичките ми очаквания. — Алверон се изправи и ми се усмихна сърдечно. — Познат ли ти е изразът „третият път е най-важен“?

На този въпрос отново имаше само един възможен отговор:

— Да, ваша милост.

Алверон ме отведе в стаите си и ние разгледахме картите на местността, където бяха изчезнали бирниците. Ставаше дума за една голяма отсечка от кралския път, която преминаваше през Елд и която е била стара още когато Винтас не е била нищо повече от страна на шепа враждуващи помежду си морски крале. Беше на малко повече от сто и двайсет километра разстояние. Можехме да стигнем дотам за четири дена бързо ходене.

Стейпс ми осигури нова пътна торба и аз наблъсках в нея колкото се може повече неща. Взех няколко от по-практичните дрехи в гардероба ми, макар те да бяха по-подходящи за някоя бална зала, отколкото за пътуване. Опаковах и няколко вещи, които през последния цикъл тихомълком бях отмъкнал от лабораторията на Каудикус, и дадох на Стейпс списък с някои необходими неща, които ми липсваха. Той ми ги осигури по-бързо, отколкото някой бакалин продава стоката си.

Накрая в часа, когато всички други, освен най-отчаяните и непочтени хора, си бяха легнали, Алверон ми даде кесия със сто сребърни бита.

— Това не е правилният начин за решаване на проблемите — призна маерът. — При нормални обстоятелства бих ти дал писмена заповед, задължаваща всички граждани да ти оказват съдействие. — Той въздъхна. — Но това е все едно да обявиш пристигането си с тръба.

Кимнах.

— Ако те са достатъчно умни, за да имат шпиони във вашата гвардия, е разумно да предположим, че имат връзки и с местните хора, ваша милост.

— Те може би са местните хора — мрачно отбеляза той.

Стейпс ме изведе от имението през същия онзи таен тунел, който Алверон използваше, за да влиза в стаите ми. С лампа на крадец в ръце той ме преведе през няколко виещи се прохода и след това надолу по едно дълго тъмно стълбище, което се врязваше дълбоко в скалата на Стръмнината.

И така, накрая се оказах сам в студената изба на някакъв изоставен магазин в Долен Северин. Беше в онази част на града, която е била опустошена от пожар преди няколко години, и малкото останали покривни греди на сградата се изправяха като тъмни кости на фона на първите бледи отблясъци на зората.

Излязох от обгорения скелет на сградата. Над главата ми имението на маера беше надвиснало от ръба на Стръмнината като хищна птица.

Изругах ядно, не особено доволен от ситуацията, в която бях попаднал — вербуван принудително в банда от наемници. Очите ми пареха от безсънната нощ, която бях прекарал, и от дългото придвижване през виещите се каменни тунели в Стръмнината. Виното, което бях изпил, също не ми помагаше особено. През последните няколко часа се чувствах все по-малко пиян, а махмурлукът ми постепенно се засилваше. Никога преди не ми се беше налагало да преминавам буден през целия този процес и той се оказа доста неприятен. Бях успял да го скрия от Алверон и Стейпс, но истината бе, че стомахът ми не беше наред, а мислите ми бяха бавни и мудни.

Хладният въздух преди зазоряване прочисти главата ми малко и след стотина крачки започнах да се сещам за нещата, които бях забравил да включа в списъка за Стейпс. Виното ми беше направило лоша услуга — нямах кутийка с прахан, сол, нож…

Липсваше и лютнята ми — не я бях взел от лютиера, при който я бях оставил за поправката на онзи хлабав ключ. Кой знае колко дълго щеше да ми се наложи да ловя бандити за маера. И колко дълго лютнята щеше да остане там непотърсена, преди мъжът да реши, че съм я зарязал.

Отклоних се от пътя си с повече от три километра, но работилницата на лютиера се оказа празна и тъмна. Почуках на вратата без никакъв резултат. После след миг колебание се вмъкнах вътре и откраднах инструмента си. Макар че това едва ли можеше да се нарече кражба, тъй като лютнята си беше моя, а и вече бях платил за поправката й.

Трябваше да се изкатеря по една стена, да отворя със сила прозорец и да се справя с две ключалки. Не беше кой знае какво, но като се има предвид, че не си бях доспал и главата ми беше размътена от виното, вероятно имах късмет, че не паднах от покрива и не си счупих врата. Но като изключим една хлабава покривна плоча, която накара сърцето ми да се разтупти, нещата минаха гладко и след двайсет минути отново бях на път.