Патрик Ротфус - Страхът на мъдреца (Част I)

— Но стига с това. — Дена нетърпеливо размаха ръце, сложи арфата встрани и седна с кръстосани крака върху тревата. — Нарочно ме дразниш. Какво мислиш за песента?

Сведох поглед към ръцете си и разсеяно опипах плоската плетеница от зелена трева, която бях направил. Усещах я гладка и хладна между пръстите си. Не можех да си спомня как бях планирал да съединя двата края, за да образуват пръстен.

— Знам, че има някои неща за доизглаждане — чух да казва Дена с глас, преливащ от нервна възбуда. — Трябва да оправя онова име, за което ми спомена, ако си сигурен, че така е правилно. Началото е малко грубичко и съм наясно, че седмият стих е пълна каша. Трябва да разширя битките и връзката му с Лира. Краят трябва да се постегне. Но какво мислиш като цяло?

Когато я изгладеше, песента щеше да е великолепна. Толкова добра, колкото и песента, която бяха написали родителите ми. Но това само още повече влошаваше нещата.

Ръцете ми трепереха и аз с удивление установих колко ми е трудно да ги спра. Вдигнах поглед и го насочих към Дена. Нервната й възбуда замря, когато видя лицето ми.

— Ще се наложи да преработиш доста повече от името. — Опитах се гласът ми да прозвучи спокойно. — Ланре не е бил герой.

Тя ме погледна странно, сякаш не можеше да реши дали се шегувам.

— Какво?

— Погрешно си разбрала всичко — обясних аз. — Ланре е бил чудовище. Предател. Трябва да го промениш.

Дена отметна глава назад и се разсмя. Когато не се присъединих към нея, тя вдигна изненадан поглед към мен.

— Сериозно ли говориш?

Кимнах.

Лицето на Дена се вцепени. Очите й се присвиха и тя стисна уста.

— Сигурно се майтапиш. — Известно време устните й помръдваха беззвучно и след това тя поклати глава. — В това няма никакъв смисъл. Цялата история ще се разпадне, ако Ланре не е героят.

— Тук не става дума за това какво прави една история интересна — казах аз, — а за истината.

— Истината? — погледна ме невярващо тя. — Това е просто някаква стара народна приказка. Никое от тези места не е истинско. Никой от тези хора не е съществувал. По същия начин можеш да ми се обидиш и ако измисля нов стих за „Калайджията Танер“.

Усещах как думите се надигат в гърлото ми, горещи като пламъци в комин. Преглътнах мъчително.

— Някои истории са просто истории — съгласих се аз. — Но не и тази. Вината не е твоя. Не е имало начин ти да…

— О, добре, благодаря ти — язвително ме прекъсна Дена. — Толкова се радвам, че вината не е моя.

— Добре — рязко отвърнах аз. — Вината наистина е твоя. Трябваше да направиш повече проучвания.

— Какво знаеш ти за проучванията, които съм направила? — попита тя. — Нямаш и най-малката представа! Обиколила съм целия свят, за да изровя парченцата от тази история!

Същото беше направил и баща ми. Бе започнал да пише песен за Ланре, но проучванията му го бяха отвели до чандрианите. Бе прекарал години в търсене на полузабравени истории и изравяне на разни слухове. Искаше песента му да разкаже истината за тях и те бяха избили цялата ми трупа, за да сложат край на това.

Погледнах надолу към тревата и си помислих за тайната, която пазех толкова дълго. Помислих си за миризмата на кръв и горяща коса. Помислих за ръждата и за синия пламък, за натрошените тела на родителите ми. Как можех да обясня нещо толкова огромно и ужасяващо? Откъде трябваше да започна? Усещах тайната, заровена дълбоко в мен, огромна и тежка като воденичен камък.

— Във версията на историята, която аз чух — започнах, докосвайки се до крайчеца на тайната, — Ланре става един от чандрианите. Трябва да бъдеш внимателна. Някои истории са опасни.

Дена ме изгледа продължително.

— Чандрианите ли? — невярващо попита тя.

След това се разсмя. Не беше обичайният й доволен смях. Този смях беше остър и подигравателен.

— Как може да се държиш толкова детински?

Знаех добре, че думите ми звучат детински. Усетих как се изчервявам и пламвам от смущение. Цялото ми тяло се обля в пот. Отворих уста да отговоря и се почувствах така, сякаш съм отворил широко капака на някоя пещ.

— Аз ли се държа детински? — ядно изплюх думите аз. — Какво изобщо знаеш ти, глупава… — Почти си прехапах върха на езика, за да не изкрещя думата „уличница“.

— Мислиш си, че знаеш всичко, нали? — попита Дена. — Бил си в Университета и си мислиш, че всички останали сме…

— Престани да си търсиш извинения и ме послушай за миг! — отсякох аз и думите се изляха от мен като разтопено желязо. — Цупиш се като някое разглезено момиченце!