Патрик Ротфус - Страхът на мъдреца (Част I)

— Не смей! — заби пръста си в мен тя. — Недей да ми говориш така, сякаш съм някое глупаво селско момиче! Знам неща, на които не ви учат в твоя скъпоценен Университет! Тайни неща! Не съм идиотка!

— Но се държиш като такава! — изкрещях толкова силно, че чак гърлото ме заболя. — Не можеш да си държиш устата затворена достатъчно дълго, че да ме изслушаш! Опитвам се да ти помогна!

Дена седна сред настъпилото ледено мълчание. Очите й бяха присвити и сурови.

— За това е всичко, нали? — студено каза тя.

Пръстите й си играеха с косата. Движенията й бяха сковани и раздразнени. Тя разплиташе плитките си, изправяше косата си и после разсеяно отново я сплиташе по различен начин.

— Дразни те това, че не приемам помощта ти. Не можеш да понесеш, че не ти позволявам да поправиш всяка дреболия в живота ми, не е ли така?

— Е, може би някой наистина трябва да поправи живота ти — сопнах се аз. — Вече доста си го объркала, нали?

Дена продължаваше да стои съвсем неподвижно, а в очите й проблясваше ярост.

— Какво те кара да мислиш, че знаеш каквото и да било за моя живот?

— Знам, че толкова се страхуваш да допуснеш някого до себе си, че не можеш да останеш да спиш четири нощи подред в едно и също легло — отвърнах аз, без да осъзнавам какво говоря, гневните думи бликаха от мен като кръв от рана. — Знам, че през целия си живот гориш мостовете зад себе си. Знам, че решаваш проблемите си, като бягаш…

— Какво изобщо те кара да мислиш, че съветите ти струват пукната пара? — избухна тя. — Преди половин година беше изпаднал в мизерия. Косата ти беше несресана и имаше само три дрипави ризи. На двеста километра около Имре нямаше и един благородник, който да се изпикае върху теб дори и да гориш. Трябваше да избягаш на две хиляди километра, за да имаш шанс да си намериш покровител.

Когато тя спомена за трите ризи, лицето ми пламна от срам и аз почувствах как гневът ми се готви да избухне отново.

— Права си, разбира се — язвително отвърнах аз. — Много по-добре си без моята помощ. Сигурен съм, че твоят покровител с най-голямо удоволствие ще се изпикае върху теб…

— Ето че стигнахме до същината на проблема — каза Дена и вдигна ръце нагоре. — Моят покровител не ти харесва, защото ти можеш да ми намериш по-добър. Моята песен не ти харесва, защото е различна от онази, която ти знаеш. — Тя се протегна сковано и гневно да вземе калъфа на арфата си. — И ти си като всички останали.

— Опитвам се да ти помогна!

— Опитваш се да ме промениш — отсече тя, докато прибираше арфата. — Опитваш се да ме купиш. Да уредиш живота ми. Искаш да съм ти нещо като домашен любимец. Искаш да съм твое вярно куче.

— Никога не съм мислел за теб като за куче — казах аз и й се усмихнах весело. — Кучето знае как да слуша. Кучето има достатъчно здрав разум, за да не се опитва да ухапе ръката, която иска да му помогне.

Оттам нататък разговорът ни тръгна още по-зле.

В тази част от историята се изкушавам да излъжа. Да кажа, че съм наговорил всички тези неща в пристъп на неконтролируема ярост. Че съм бил съкрушен от мъка при спомена за избитото ми семейство. Изкушавам се да кажа, че съм усетил в устата си вкуса на сливи и мускатово орехче. Тогава щях да имам някакво извинение…

Но това бяха мои думи. В крайна сметка аз бях този, който ги изрече. Аз и никой друг.

Дена реагира подобаващо — беше наранена, вбесена и язвителна като мен самия. И двамата бяхме горди, гневни и изпълнени с непоклатимата убеденост в собствената ни правота, така присъща на младостта. Казахме неща, които иначе никога не бихме казали, и когато си тръгнахме, не бяхме заедно.

Гневът ми беше горчив и горещ като кюлче разтопено желязо. Той бушуваше в мен по целия път обратно до Северин. Изгаряше ме, докато вървях през града и докато чаках товарната платформа. И продължаваше да тлее, докато пресичах имота на маера.

Трябваше да минат часове, за да се успокоя дотолкова, че да започна да съжалявам за думите си. Помислих си за онова, което можех да призная на Дена. Помислих си, че трябваше да й кажа за чандрианите и как беше избита трупата ми.

Реших да й напиша писмо. В него щях да й обясня всичко, колкото и глупаво и невероятно да изглеждаше то. Извадих перо и мастилница и поставих върху бюрото лист хубава, бяла хартия.

Топнах перото и се опитах да реша откъде да започна.

Родителите ми бяха убити, когато бях на единайсет. Това събитие беше толкова огромно и ужасяващо за мен, че почти бях полудял. През изминалите години не бях разказвал за тези случки на абсолютно никого. Дори не бях прошепвал истината за тях, когато бях сам, в празна стая. Тази тайна ме беше сграбчила в ноктите си толкова здраво, че когато се осмелях да помисля за нея, тя притискаше гърдите ми с такава тежест, че едва успявах да си поема дъх.