Алиса Дей - Разкриването на Атлантида

Той се умълча, а Тиарнан започна да се чуди дали не е паднала в заешка дупка. Много тъмна и объркваща дупка, в която вампирите отвличаха, а след това правеха комплименти.

- Да. Измамата и злобата са моята специалност - сопна му се тя. - Благодаря ти, че не изцеди и последната ми капка кръв, но за какво говориш, да му се невиди?

- Трябва да търсим изкуплението, въпреки че то не съществува за някой като мен - отвърна й толкова тихо, че тя се запита дали е трябвало да го чуе.

- Изкупление - изрече горчивата дума. - Някои деяния не могат да бъдат изкупени.

Минаха няколко секунди, докато вампирът отговори.

- Към кого от двама ни е насочено? Така или иначе, има ли значение?

Само нежният допир на дъха му послужи за предупреждение, преди да усети силната му и студена ръка, която я сграбчи за брадичката и наклони главата й настрани, след което устните му се озоваха на шията й. Докато облиза врата й и засмука кръв от раната й, тя почувства откликващото напрежение, някъде ниско в тялото си и осъзна защо хората в онази групичка искаха това и продължаваха да се връщат за още. Тиарнан вдигна юмрук, за да го избута от себе си, но той се отдръпна, преди да е успяла да го докосне.

- Прости ми - каза той, а дрезгавият му глас превърна отговора му в ръмжене. - Мина много време. Не е само заради глада, имам причина да вярвам, че трябва да бъда в състояние да те намеря.

Тиарнан премигна, а яростта, предизвикана от атаката, бе сподавена в резултат на пълно объркване.

- Прости ми? Да не би току-що да ми се извини?

- Дори и чудовищата могат да искат прошка - отвърна сурово вампирът.

- Не исках...

- Напротив. И аз си го заслужих, но пак повтарям, нямаме време за сладникави разговори. Чувствай се предупредена и се подготви. Ако мога, ще ти изпратя съюзник, но дори да не го направя, тези експерименти трябва да спрат. Ти и атлантите може да действате поотделно, но знай, че аз ще работя за вас от другия лагер. Запомни, че не всички шейпшифтъри с дружелюбни лица са твои приятели.

На Тиарнан й писна от тайнствените гатанки.

- Кой си ти? И преди съм имала поверителни източници и никога не съм разкривала самоличността им. Ако наистина си на моя страна, можеш да ми се довериш.

Всичко в нея й казваше, че той не лъже, но сетивата й не винаги работеха правилно около вампири. Както изглежда немъртвите притежаваха различни разбирания за истина и лъжа, затова лъжите им не винаги се отразяваха в душата й. Не караха силно настроените й сетива да дрънчат от нехармоничния звук на безчестие.

Той се засмя, но звукът изглеждаше някак пресилен, сякаш не го е използвал, за да се смее от повече години, отколкото тя беше жива.

- И преди съм се доверявал на жени. Дори два пъти. Първата напусна този свят, а втората плати висока цена и ме презря. Не се доверявам на никого.

- Но.

- Боя се, че трябва да те оставя. Не забравяй какво ти казах -прошепна похитителят й, а гласът му беше просто една тъмна сянка в нощта.

- Чакай! Как да се измъкна оттук? - Тиарнан посочи към гъстата зеленина, но преди да успее да изрече още една дума, ръката му се стрелна и изтръгна шепа листа и клони, като в живия плет се появи огромна дупка.

Тя подсвирна.

- Ако се откажеш от амплоато си на мистериозен похитител,

предполагам, може да се пробваш като градинар.

Когато той не й отвърна, тя погледна през рамо и не се изненада, когато разбра, че си беше тръгнал.

- Бонд, Джеймс Бонд на вампирите - прошепна Тиарнан, преди да се свлече на земята и застанала настрани, да се промуши през дупката, която водеше към светлината.

- Госпожице? - неоткриваемото вале, което най-сетне беше на работното си място, на паркинга, се затича към нея. - Какво ви се е случило? Добре ли сте?

Той пое ръката й и тя се изправи, като междувременно се оглеждаше, за да провери колко хора са я видели да изпълзява от живия плет. Но за неин късмет, алеята бе странно празна. Или може би изобщо не бе въпрос на „късмет“. Вероятно вампирът бе изчакал да няма свидетели, за да я пусне. А и според слуховете вампирите имали силно развит слух.

- Госпожице? Отговорете ми! Добре ли сте? Вратът ви кърви -продължи мъжът и с бърза крачка я дръпна към хотела, сякаш почти се страхуваше да стои навън след залез слънце.

Тиарнан покри с ръка белезите от ухапване и се усмихна.

- Само ако ме познавахте. Толкова съм непохватна. Заради тези ужасни обувки паднах в храсталака. Моля ви, бихте ли взели чантата ми?

Той опита да протестира, но тя присви очи и вдигна брадичка. Видял поражението в очите й, валето се премести, за да вземе куфарчето й от мястото, където го бе оставила, преди да бъде сграбчена от Капитан Мистериозен. Възползва се от възможността и измъкна салфетка от предния джоб на раницата си, за да избърше врата си, но потрепна, щом видя прясната кръв. Докато мъжът се обърна, тя успя да я смачка и пъхне в джоба на дънките си.