Алиса Дей - Изкуплението на Атлантида

- Ако аз наистина съм изкупил греховете си, то тогава ти си моята награда - каза Бренан и я взе в обятията си.

- Колкото и да е трогателно, трябва да се измъкнем оттук. Веднага!

Тиарнан не разпозна гласа, затова вдигна глава и срещна погледа

на жената, стояща до Девън, която почти танцуваше от нетърпение. Не, не просто жена. Жена вампир.

- Дийдри е права - изтъкна Девън. - Нека да оставим срещата „Извън лапите на смъртта“ за по-късно, а сега да бягаме. Джоунс има последователи и те ще са недоволни от мен. Да не споменавам и всички вампири, които ламтят за парите ти, Бренан.

Девън посочи към черната купчина пепел на пода, където е бил вампирът.

- Това, предполагам, е Смит, което значи, че вече имам две кръвни потомства и две групи последователи по петите си. Така че трябва да тръгваме, за предпочитане на момента.

- Даниел - обърна се към него Бренан. - Първо трябва да унищожим оборудването, така че никога повече да не бъде използвано, за да нарани друго живо същество.

Отначало Девън се поколеба, но после кимна. Тиарнан вдигна ръка.

- Чакай малко! Защо той те нарича Даниел?

Девън се засмя.

- Това е името ми. А също и Дракос, Д‘Артанян, Деметрий и наред с много други имена, Девън. Моля те, наричай ме Даниел. По-малко объркващо е.

- Ще те наричаме мъртвец, ако не побързаме - обясни Дийдри и сграбчи за ръката току-що превърналия се в Даниел Девън. - Трябва да се измъкнем оттук. Няма да позволя да бъда заловена. Не и отново.

Изгарящата болка и преобладаващият ужас в гласа и очите на Дийдри, разтърсиха Тиарнан и тя се размърда. Бе изненадана да се намери изпълнена с енергия, сякаш току-що бе погълнала голяма порция храна и бе спала осем часа, вместо реалността, че е умряла, държана в плен и измъчвана в продължение на кой знае колко дълго. Каквото й да е направил Бренан, то я бе разтърсило из основи, увеличавайки мощта й.

Тя скочи в действие, за да отиде и да огледа компютрите и другите машинарии, но й отне минута, за да осъзнае, че си няма и най-малката представа как да унищожи всичко това. За разлика от филмите тук нямаше огромен червен бутон с надпис „Самоунищожение“.

- Не знам как да го направя.

Поднос с медицински пособия хвана окото й и тя за всеки случай грабна няколко от тях.

- Не знам как - повтори. - Съжалявам.

- Аз обаче знам - отвърна Бренан.

Направи им знак да се дръпнат назад и вдигна ръце във въздуха. Напрежението, изсмукващо влагата и кислорода от въздуха, изпращя в стаята, въртеше се и се усукваше около Бренан, а след това се пренасочи в тялото му.

Тиарнан ахна и направи няколко крачки към него, ала Даниел или Девън, който и да беше той, я хвана през кръста и я задържа на място.

- То ще те изпържи - обясни й Даниел. - Просто изчакай.

Ледена, сребристосиня светлина подобна на аурата на бога на светкавиците обгради Бренан и той се усмихна.

- За Тиарнан, за Сузана и за Атлантида! - извика той, след това замахна с ръце и насочи мощта си към другия край на стаята към машините.

Отначало нищо не се случи с изключение, че те грейнаха с неземна светлосиня светлина.

- Сега се наведи - Даниел прошепна в ухото й, дръпна я надолу и точно когато двамата с нея се озоваха на пода, стаята експлодира.

Тиарнан освободи главата си от възпиращата ръка на Даниел точно навреме, за да види изправения Бренан, с ръце и крака, стегнати здраво, приведен съвсем леко напред към светлинния щит, който сам бе създал да ги защити от последиците от взрива.

Бренан се обърна към тях няколко минути по-късно, когато всички отломки от експлозията бяха изпопадали обратно на земята.

Тиарнан се затича към него и скочи в обятията му, той я целуна толкова силно и дълбоко, че тя вкуси мълнията по устните му. Нейният собствен свят се взри около нея, дърпайки я все по-навътре и по-навътре в душата му Този път се намираше на място, на което искаше да бъде.

Накрая Бренан вдигна глава и си пое дълбоко дъх.

- А сега да бягаме.

Бренан взе Тиарнан на ръце и се затича, следвайки Дийдри и Даниел, които ги водеха през лабиринти от коридори към безопасността им. Обикновено никога не би могъл да тича с бързината на вампир, освен ако не е под формата на мъгла, но мълнията все още вливаше силата си в тялото му. Препускаше из коридорите, вземаше остри завои без дори да се забави, смееше се, защото мощта бе дала на краката му крила от истинско, блестящо електричество.