Алиса Дей - Изкуплението на Атлантида

- Мога да го сторя - каза той. - Мога да повикам мълнията. Използвай машината на мен.

- Моля? - попита Дийдри. - Не, ти не разбираш, машината работи само ако сърцето вече е спряло.

- Разбирам - отвърна й Бренан и разкъса собствената си блуза. -Сложи лепенките на мен. Набави мощността през мен.

Дийдри клатеше неодобрително глава, ала Даниел я спря.

- Той притежава мощ, Дийдри. Виж това - вампирът посочи към ъгъла, или по-точно - онова, което бе останало от Литън и после към цялата стая и съсипаното оборудване. - Направи го.

Тя огледа стаята и сви рамене като трескаво свали лепенките от гърдите на Тиарнан и ги залепи на гърба на Бренан. А воинът внимателно, изключително внимателно сложи ръце на гърдите на Тиарнан.

- Действай - нареди на Дийдри, а след това се загледа в жената, която обичаше с всяка частица от тялото си. - Ще бъдем заедно, по един или друг начин.

- Пазете се! - извика Дийдри, а Бренан призова мълнията.

Мощта, по-силна отвсякога, се завъртя в и през него, а чрез ръцете си той я изливаше в Тиарнан: в сърцето, кръвта и душата й. Извика името й, докато силата го обгръщаше, но не беше достатъчно.

Не беше достатъчно.

Мощността намаля и спря, при което Бренан си пое един дълбок накъсан дъх и насочи погледа си към Дийдри.

- Отново!

- Но това ще те убие!

- Веднага! - Заповедта висеше във въздуха, отекваща от размерите на силата на един воин на Посейдон.

Дийдри пак извика онази дума, също като талисман.

- Пазете се!

Бренан повика мълнията.

Болката, породена от мощта му, изгаряше всичко в него, оставайки следа от парлива агония след себе си. Енергията си проправяше жарък път през гърба му, после през кръвта и сърцето му, а сетне надолу по ръцете му, докато стигнеше целта си - сърцето на Тиарнан.

Въпреки болката, която заплашваше да го изпепели, той повика светкавицата и извика името й. Крещеше името й и даваше обет.

- Посейдон, канализирай тази сила през мен и спаси жена ми, а аз свободно ще дам живота си за нейния.

Зави му се свят и едва не падна, кракът му сякаш крещеше, въпреки че назъбените дупки от огнестрелната рана бяха обгорени и затворени, плътта гореше и се топеше, превръщайки се в незабавен белег от горещината и яростта на мълнията. Силата прииждаше в него, хапеше го с нащърбените си зъби, изяждаше всичко, което бе той, поглъщаше всичко като гориво за светкавицата, която по-късно изливаше в тялото на Тиарнан, изпълвайки органите, кръвта и костите й със силата.

Този път мълнията надви самата смърт.

Викайки, Тиарнан се изви над стола, но после отвори очи и се усмихна.

И тогава Бренан падна срещу стола, но тя протегна ръцете си към него и той се отпусна напред към живота, бъдещето и надеждата. Целуна я, като усети мощта в целувката и заедно двамата глътнаха мълнията.

Гмурнаха се в свързването на душите като едно цяло и този път бяха заедно в Атлантида, танцувайки под окъпаната от лунната светлина нощ, бъдещето им принадлежеше, сега и завинаги. Бренан я целуна и вкуси вечността.

Някакъв звук го върна към реалността. Зад него, Даниел прочистваше гърлото си и напълно будното съзнание на Бренан се върна обратно на мястото си.

- Все още не сме в безопасност - каза на Тиарнан. - Трябва да бягаме.

- Стига да съм с теб - отвърна тя, но погледът й се премести и тя се загледа в някой, намиращ се вдясно зад Бренан.

Объркването се показа на изразителните й черти и жената свъси вежди.

Даниел престъпи напред, заставайки до Бренан и й се усмихна. Бренан отвори уста, за да й обясни, но Тиарнан проговори първа.

- Девън! Какво правиш тук?

Тиарнан продължаваше да гледа вампира втренчено, чудейки се какво евентуално се е случило, докато е била... била е...

Мъртва.

Била е мъртва. Умът й отказваше да приеме този факт, но душата й знаеше истината, а и някои неща бяха далеч по-важни от Девън и интригите му.

- Бях мъртва - прошепна на Бренан. - Видях Сузана и бебето й. Те бяха щастливи и обичани, споделиха радостта си с мен, но чувствах, че нещо липсваше.

Тя се надигна и сложи ръце на сериозното му лице.

- Някой липсваше. И този някой беше ти.

- Бях готов да те последвам - каза той остро, като отпусна чело върху нейното. - Планувах да изпълня мисията ни, да отмъстя за приятелката ти и да те последвам в смъртта и нейните тъмни брегове.

- Корелия също беше там. Тя ме прати обратно - призна Тиарнан, а споменът гореше в очите й. - Помоли ме да ти кажа, че се намира на място отвъд необходимостта за отмъщение и че трябва сам да простиш на себе си. Че целият ти живот е бил едно търсене на изкупление и че е дошло време да останеш в мир със себе си.