Дж. Уорд - Вечна любов

Беше се отказал да се преструва, че е нещо повече от заплаха. Защото истината беше, че никой не бе в безопасност в негово присъствие. И това наистина го убиваше — дори повече от физическите мъки, през които преминаваше, когато проклятието го завладееше. Живееше в страх да не нарани някого от братята си. Както например преди около месец Бъч.

Рейдж заобиколи джипа и се взря през предното стъкло в мъжа, представител на човешката раса. Господи, кой би помислил, че някога ще се сближи с хомо сапиенс?

— Ще се видим ли по-късно, ченге?

Бъч сви рамене.

— Не знам.

— Късмет, човече.

— Както се получи.

Рейдж изруга тихо, а кадилакът потегли. Двамата с Вишъс прекосиха паркинга.

— Коя е тя, Ви? Една от нас?

— Мариса.

— Мариса? Бившата шелан на Рот? — Рейдж поклати глава. — О, човече, искам да знам подробности. Ви, занасяш ме.

— Аз не го тормозя заради това. Ти също не би трябвало да го правиш.

— Не си ли любопитен?

Ви не отговори. Стигнаха до входа на бара.

— О, да. Ти вече знаеш, нали? — каза Рейдж. — Известно ти е какво ще се случи.

Ви просто сви рамене и протегна ръка към вратата. Рейдж постави длан върху нея и го спря.

— Хей, Ви, имаш ли някога видения относно мен? Виждаш ли понякога моето бъдеще?

Вишъс обърна глава към него. На неоновата светлина от рекламната табела на „Корс“ лявото му око — онова, около което имаше татуировка, стана абсолютно черно. Зеницата просто се разшири и покри изцяло ириса и бялото — не остана нищо, освен тъмна дупка.

Все едно гледаше в безкрайността. А може би така изглеждаше Небитието след смъртта.

— Наистина ли искаш да знаеш? — запита го братът.

Рейдж остави ръката си да падне до тялото му.

— Интересува ме само едно. Ще живея ли достатъчно дълго, за да се отърва от проклятието? Нали разбираш, да намеря частица спокойствие?

Вратата се отвори рязко и навън излезе пиян мъж, клатушкайки се като камион със счупена ос. Отиде до храстите, повърна, а после легна по очи на асфалта.

Смъртта е единственият сигурен начин да намериш покой , помисли си Рейдж. Всички умират. Дори вампирите. Накрая.

Не посмя отново да срещне погледа на своя брат.

— Не, Ви, всъщност не искам да знам.

Вече беше прокълнат веднъж, а все още оставаха деветдесет и една години до освобождението му. Деветдесет и една години, осем месеца и четири дни, докато наказанието му изтечеше и звярът вече нямаше да бъде част от него. Защо доброволно да се подлага на нещо като космически удар — да узнае, че няма да доживее да се освободи от него?

— Рейдж.

— Какво?

— Ще ти кажа нещо. Съдбата ти се приближава към теб. Скоро ще те застигне.

Рейдж се засмя.

— О, нима? И как изглежда тази женска? Предпочитам ги…

— Тя е девица.

По гръбнака на Рейдж полазиха ледени тръпки, които се забиха като игли в задника му.

— Шегуваш се, нали?

— Погледни в окото ми. Мислиш ли, че те будалкам?

Ви се спря за миг, след това отвори вратата и освободи миризмата на бира и човешки тела, както и ритъма на една стара песен на „Гъне енд роузис“.

Влязоха вътре и Рейдж прошепна:

— Ти си откачен, братко мой. Наистина.

Мери шофираше към центъра на града с мисълта, че Павлов 1 1 Иван Павлов — руски физиолог и психолог, известен като баща на учението за висшата нервна дейност. Първи описва явлението, познато днес като условен рефлекс. — Б.пр. е прав. Паниката, обзела я след прослушването на съобщението от кабинета на доктор Делакроче, беше условен рефлекс, а не проява на здрав разум. „Допълнителни изследвания“ би могло да означава какво ли не. Това, че свързваше всяко обаждане от лекар с катастрофа, не означаваше, че бъдещето непременно крие нещастия. Нямаше никаква представа какво не е наред, ако въобще имаше някакъв проблем. Все пак беше в ремисия вече близо две години и се чувстваше достатъчно добре. Разбира се, уморяваше се, но с кого не беше така? Работата, както и доброволната помощ не й оставяха свободно време.

Още сутринта щеше да се обади и да си запази час. А сега щеше да поеме смяната на Бил на горещата линия за предотвратяване на самоубийства.

Тревогата й утихна малко, тя си пое дълбоко дъх. Следващите двадесет и четири часа щяха да бъдат изпитание за издръжливостта й, опънатите й нерви щяха да направят тялото й напрегнато и трептящо като батут, а ума й — неспокоен като вихрушка. Трябваше да изчака паниката й да премине, за да възвърне силата и устойчивостта си.