Дж. Уорд - Вечна любов

Тя обичаше есента. По нейно мнение, тя придаваше особено великолепие на Колдуел. Градът, в който беше родена и най-вероятно щеше да умре, се намираше на малко повече от час на север от Манхатън, така че официално се смяташе за „северен“. Разделен на две от река Хъдзън, Колди, както го наричаха местните жители, приличаше на всеки средно голям град в Америка. Богати, бедни, долнопробни, обикновени квартали. Супермаркети „Уол Март“ и „Таргет“, „Макдоналдс“. Музеи и библиотеки. Търговски центрове в предградията, които притискаха и задушаваха стария център на града. Три болници, два общински колежа и бронзова статуя на Джордж Вашингтон в градския парк.

Вдигна поглед към звездите с мисълта, че никога не би й хрумнало да напусне родния си град. Не беше сигурна дали подобно поведение е проява на преданост или липса на въображение.

Тръгна към входната врата. Може би причината беше в къщата й. Тя всъщност беше преустроен хамбар, който някога е бил част от ферма. Мери Лус реши да го купи само петнадесет минути след като го видя за първи път. Вътрешността на сградата беше разделена на малки пространства, които създаваха особено чувство за уют. Домът й беше… прекрасен.

Точно по тази причина беше купила къщата преди четири години, веднага след като почина майка й. По онова време имаше нужда точно от това — промяна на обстановката. Тази къща беше съвсем различна от дома, в който беше израснала. Даваше й всичко онова, което й беше липсвало в детството. Дъските на пода бяха от борово дърво с цвета на мед, лакирани и чисти, а не на петна като онези, които помнеше. Мебелите бяха от „Крейт и Баръл“, а не стари и похабени. Рогозките бяха изплетени от влакната на американска агава, мъхести и обточени с велур. И абсолютно всичко, от тапицериите на мебелите до набраните завеси, беше издържано в елегантния кремавобял цвят. Оформлението на интериора беше продиктувано от отвращението й към мрака.

Остави ключовете и чантата си на масата в кухнята и грабна телефона. Имаше две нови съобщения.

„Здравей, Мери, тук е Бил. Виж, ще приема предложението ти. Ще ти бъда много благодарен, ако можеш да ме заместиш на горещата линия довечера за около час. Ако не се обадиш, ще смятам, че все още си свободна. Отново ти благодаря.“

След като го чу, тя изтри съобщението.

„Мери, обаждам се от кабинета на доктор Делакроче. Бихме искали да дойдеш за допълнителни изследвания. Би ли се обадила да си насрочиш час, веднага щом приемеш това съобщение. Ще те приемем. Благодаря, Мери.“

Мери остави телефона. Първо затрепериха коленете й, после треперенето се предаде и на мускулите на бедрата й. Накрая конвулсиите стигнаха до стомаха й и тя се затича към банята.

„Допълнителни изследвания. Ще те приемем.“

Първата й мисъл беше: Левкемията се е върнала.

— Какво ще му кажем, по дяволите? Той ще бъде тук след двадесет минути!

Господин О. хвърли на партньора си поглед, който красноречиво изразяваше отегчението му от подобно театралничене. В същото време мислеше, че ако лесърът подскача още известно време нагоре-надолу като идиот, ще заприлича досущ на играчка с пружина.

По дяволите, Е. беше абсолютен неудачник. Оставаше загадка защо организаторът го беше въвел в Обществото на лесърите. Липсваше му енергия. Концентрация. Нямаше и кураж за новия подход в бойните действия срещу расата на вампирите.

— Какво ще му кажем?

— Ние няма да му казваме нищо — отговори О. и огледа мазето. Върху евтината дървена маса в ъгъла бяха нахвърляни безредно ножове, бръсначи и чукове. Тук-там се забелязваха петна от кръв, но не и под масата, където им беше мястото. И примесено с червеното се виждаше и лъскаво черно, благодарение на раните на Е.

— Но вампирът избяга, преди да сме измъкнали каквато и да е информация от него!

— Благодаря за напомнянето.

Двамата тъкмо бяха започнали да разпитват мъжкия индивид, когато О. беше извикан навън. Когато се върна завари Е. да лежи в ъгъла, ранен на две места и загубил контрол над вампира.

Онзи гадняр, шефът им, щеше дяволски да побеснее. Макар че О. го презираше, двамата имаха нещо общо — не толерираха небрежността.

О. погледа още малко как Е. се разхожда насам-натам с танцова стъпка и резките му движения му подсказаха решението на два проблема — единия непосредствен, втория дългосрочен. О. се усмихна, а Е. глупакът изпита облекчение.

— Не се тревожи за нищо — каза тихо О. — Ще му кажа, че сме замъкнали тялото в гората, да се изпари под слънчевите лъчи. Не е голяма работа.