Дж. Уорд - Вечна любов

Господин Х. хвърли поглед през рамо и прикова мъртвите си очи в О.

— И като се има предвид всичко казано дотук и най-вече защото се обърна първо към мен, получаваш господин Е.

— Искам да има свидетели.

— Твоята група?

— И други.

— Отново се опитваш да се докажеш?

— Да наложа по-висок стандарт.

Господин Х. се усмихна студено.

— Ти си арогантно копеле, нали?

— На вашата висота съм.

Изведнъж господин О. откри, че не може да помръдне нито ръцете, нито краката си. Господин Х. и преди беше прилагал тази парализираща гадост, така че това не беше съвсем неочаквано. Обаче шефът му все още държеше длетото с острия връх в ръцете си. И се приближаваше към него.

О. се опита да помръдне, потта изби по тялото му, но не успя да свие и мускул.

Господин Х. се наведе към него. Толкова близо, че гърдите им се допираха, О. почувства нещо да го докосва леко по задника.

— Забавлявай се, синко — прошепна мъжът в ухото на О. — Но направи услуга и на себе си. Помни, че независимо каква власт имаш, ти не си аз. Ще се видим по-късно.

И господин Х. излезе от мазето. Вратата горе се отвори и затвори.

Веднага щом възвърна способността си да се движи, О. бръкна в задния си джоб.

Господин Х. му беше оставил длетото.

Рейдж слезе от „Кадилак“-а и се огледа в мрака, който цареше около „Едноокия“. Искаше му се отнякъде да им се нахвърлят лесъри . Но вече не се надяваше да имат такъв късмет. Двамата с Вишъс се бяха разхождали с часове, но не се беше случило нищо. Дори не ги наблюдаваха. Което беше дяволски странно.

А за някой като Рейдж, който обожаваше стълкновенията, беше и също причина за силно разочарование.

Като всичко друго, и войната между Обществото на лесърите и вампирите се развиваше циклично. В момента беше в затишие. В което имаше логика. През юли Братството на черния кинжал беше унищожило местния център за набиране на хора, както и десетима от най-добрите членове на обществото. Очевидно, сега лесърите разузнаваха, проучваха положението.

Хвърли поглед на сегашното свърталище на братството, превърнало се в гнездо на покварата. „Едноокия“ се намираше в покрайнините на града. Тук се отбиваха рокери и строители — груби мъжаги, склонни да уреждат споровете си чрез юмруци, а не със сладкодумни приказки. Барът беше обикновена кръчма — едноетажна постройка, заобиколена от асфалтова настилка. На паркинга имаше камиони, лимузини и харлита. През малките и тесни прозорчета се виждаха проблясващите в червено, синьо и жълто неонови табели, рекламиращи американски марки бира.

Никакви „Корона“ или „Хайнекен“ не съществуваха за тези момчета.

Рейдж затвори вратата на колата. Тялото му беше напрегнато, кожата — настръхнала, здравите му мускули потрепваха. Опъна ръце в опит да облекчи малко напрежението. Не се изненада, когато това не стана. Проклятието отново тегнеше над него, караше го да навлиза в опасни територии. Ако не намереше облекчение скоро, щеше да има сериозен проблем. По дяволите, той самият щеше да се превърне в сериозен проблем.

Много ти благодаря, Скрайб Върджин.

Достатъчно лошо беше, че бе роден като опъната тетива, че бе надарен с прекалено голяма физическа мощ — дар, който не само не ценеше, но и не можеше да обуздае. А после беше предизвикал гнева на мистичната жена, която господстваше над тяхната раса. Тя беше повече от щастлива да увеличи и бездруго тежкото бреме, с което беше роден. Сега, ако не изпускаше редовно парата, той ставаше смъртоносно опасен.

Единствено сраженията и сексът можеха да потушат напрежението в него и той прибягваше към тях така, както болните от диабет към инсулина. За да остане спокоен, се нуждаеше от постоянни дози и от двете, но дори те невинаги успяваха да му подействат. А когато изгубеше контрол над себе си, нещата ставаха отвратителни за всички, включително и за него самия.

Господи, беше се уморил да стои затворен в капана на тялото си, да контролира нуждите му, да се противопоставя на свирепата ярост и животинските инстинкти. Разбира се, изумително красивото му лице и силата му бяха нещо прекрасно, но той би заменил и двете, би се радвал да бъде хилаво и грозно копеле, ако това щеше да му донесе покой. По дяволите, дори не можеше да си спомни какво е това спокойствие. Не можеше да си спомни дори кой е.

Разпадането на личността му беше започнало доста бързо. Само две години след като беше прокълнат, той беше престанал да се надява на облекчение и просто се опитваше да живее, без да наранява когото и да било. По онова време започна да умира вътрешно и сега, над сто години по-късно, беше почти вцепенен, само бляскава външност и празен чар.