Дж. Уорд - Вечна любов

„Чуваш ли, или четеш по устните?“ , запита го тя с езика на жестовете.

Момчето замръзна, цялото му тяло се скова. Като че ли не беше очаквало да бъде разбрано.

Чувам прекрасно. Просто не мога да говоря.

Мери дълго време го гледа втренчено.

— Ти си този, който ми се обажда.

То се поколеба. После кимна с глава.

Не съм искал да те уплаша. Нито се обаждам, за да те ядосам. На мен просто… ми харесва да знам, че си там. Няма нищо странно, наистина. Кълна се.

Погледът му срещна нейния. Беше прям и открит.

— Вярвам ти. — Но какво щеше да прави сега? Горещата линия забраняваше контакт с онези, които се обаждаха. Добре, но тя нямаше да изрита бедното дете от къщата си. — Искаш ли нещо за хапване?

Момчето поклати глава.

Мога ли да поседя малко с теб? Ще остана от другата страна на басейна.

Като че ли беше свикнало да го отхвърлят.

— Не — каза тя. То веднага кимна с глава и се обърна. — Искам да кажа, седни тук, до мен.

Момчето се приближи бавно, като че ли очакваше всеки момент да промени решението си. Но когато тя седна и отново потопи краката си в басейна, то събу износените си маратонки, нави крачолите на прекалено широките за него панталони и си избра местенце на около метър от нея.

Господи, беше толкова дребно и крехко.

То също потопи крака в басейна и се усмихна.

Студено е , каза със знаци.

— Искаш ли пуловер?

Момчето поклати глава и започна да описва кръгове с ходилата си.

— Как се казваш?

Джон Матю.

Мери се усмихна при мисълта, че двамата имат нещо общо.

— Двама герои от Новия завет.

Монахините ми дадоха това име.

— Монахини?

Настъпи дълга пауза, то като че ли се питаше каква част от живота си да й разкаже.

— Израснал си в сиропиталище? — Тя тихо и нежно го подкани да продължи. Спомни си, че има само едно в града, носеше името на Дева Мария.

Роден съм в тоалетна на гарата. Портиерът, който ме намерил, ме занесъл в „Дева Мария“. А монахините измислили името.

Тя запази обзелите я чувства за себе си.

— А къде живееш сега? Осинови ли те някой?

Момчето поклати глава.

— Приемни родители?

Моля те, Господи, нека е имал приемни родители. Прекрасни и мили. Които да са му осигурявали топлина и храна. Добри хора, които да са му вдъхнали вяра, че той има значение, въпреки че е бил изоставен.

Момчето не отговори, а тя погледна старите му дрехи и забеляза, че лицето му е по-старо и по-мъдро от това на връстниците му. Не изглеждаше да е видяло много от добрата страна на живота.

Най-после то размърда ръце.

Жилището ми е на Десета улица.

Което означаваше, че или живее незаконно в апартамент в някоя порутена сграда, или е наемател в някоя мизерна дупка, обитавана от плъхове. Истинско чудо беше, че успява да се поддържа толкова чисто.

— Живееш някъде наблизо до офисите на горещата линия, нали? Ето как си разбрал, че съм на работа, макар тази вечер да не бях на смяна.

Момчето кимна.

Апартаментът ми е от другата страна на улицата. Виждам те, когато идваш и си отиваш, но не те дебна. Предполагам, че мисля за теб като за приятел. Когато се обадих за първи път… беше нещо като прищявка, нали разбираш. Ти отговори… и аз харесах гласа ти.

Ръцете му са красиви , помисли си Мери. Като на момиче. Нежни. Изящни.

— А тази вечер ме проследи до дома ми?

Вървя след теб почти всяка нощ. Имам велосипед, а ти шофираш доста бавно. Представям си, че ако те наглеждам, ще си в безопасност. Оставаш много до късно, а онази част на града не е подходяща за сама жена. Дори да е с кола.

Мери поклати глава с мисълта, че той е доста странен. Приличаше на дете, но говореше като зрял мъж. И като се имаше предвид всичко, вероятно трябваше да се страхува. Момчето се беше залепило за нея, смяташе се за неин защитник, макар да изглеждаше, че то самото има нужда някой да се грижи за него.

Кажи ми, защо плачеше преди малко , попита то с жестове.

Очите му бяха прями и открити. Странно беше да види толкова мъжки поглед на това детско лице.

— Защото може би нямам време — изтърси тя.

— Мери? Приемаш ли гости?

Мери хвърли поглед през дясното си рамо. Бела, единствената й съседка, беше прекосила двата акра ливада, която разделяше имотите им, и сега стоеше в края на моравата.

— Здравей, Бела. Ела да се запознаеш с Джон.

Бела се приближи до басейна. Беше се преместила в голямата къща преди година и двете си бяха създали навика да разговарят вечерно време. Бела беше красавица — висока метър и осемдесет, с гъста черна коса, която падаше на вълни до кръста. Лицето й беше така съвършено, че на Мери й бяха необходими месеци да престане да се втренчва в него, а тялото й беше като слязло от реклама на бански костюми.