Дж. Уорд - Вечна любов

От нея струеше щастие. Докато Рейдж не я хвана за ръцете и ги стисна толкова силно, че я заболя.

— Трябва да си тръгнеш. Веднага. Не бива да ме познаваш. Трябва да си вървиш. Никога повече не се връщай тук.

— Какво?

Той започна да я бута, за да излезе от стаята, а когато тя се възпротиви, я повлече.

— Какво правиш? Рейдж, аз не…

— Трябва да си вървиш!

— Боецо, вече можеш да спреш.

Студено ироничният женски глас спря и двамата.

Мери погледна през рамо. В ъгъла на стаята имаше дребна фигура, изцяло покрита в черно. Изпод красиво спускащите се дипли на робата й струеше светлина.

— Моят сън — прошепна Мери. — Вие сте жената от съня ми.

Ръцете на Рейдж първо я притиснаха силно, после я отблъснаха.

— Не съм я доближавал, Скрайб Върджин. Кълна се, не съм…

— Бъди спокоен, боецо. Знам, че спази уговорката. — Дребната фигура се плъзна към тях. Не пристъпваше, а се носеше през стаята. — И всичко е наред. Само че пропусна една малка подробност за състоянието й — нещо, което не знаех, преди да се заема с нея.

— Какво?

— Пропусна да ми кажеш, че тя вече не може да има деца.

Рейдж погледна Мери.

— Не знаех.

Мери кимна и обви ръце около тялото си.

— Истина е. Аз съм безплодна. От лечението е.

— Ела тук, мила. Сега ще те докосна.

Мери пристъпи замаяна напред, когато изпод коприната се показа ръка от светлина. Когато дланите им се докоснаха, почувства топлина, сякаш от слаб ток.

Женският глас беше дълбок и силен.

— Съжалявам, че способността ти да дадеш живот е била отнета от теб. Винаги ме е поддържала радостта от моето творение и съм много натъжена от това, че никога няма да държиш в ръцете си плът от твоята плът, че никога няма да видиш очите си да те гледат от нечие друго лице, че никога няма да смесиш собствената си природа с тази на мъжа, когото обичаш. Това, което си изгубила, е достатъчна жертва. Да ти отнема и боеца… е прекалено. Както ти казах, давам ти вечен живот, докато решиш да преминеш в Небитието по собствена воля. И имам чувството, че ще направиш избора си, когато дойде ред на този воин да напусне земята.

Тя пусна ръката на Мери. И цялата радост, която я бе изпълвала, изчезна. Искаше й се да заплаче.

— О, по дяволите — каза тя. — Още сънувам, нали? Това е само сън. Трябваше да се сетя…

Изпод робата долетя тих женски смях.

— Върви при своя боец, мила. Почувствай топлината на тялото му и повярвай, че е истина.

Мери се обърна. Рейдж също се взираше невярващо във фигурата.

Тя пристъпи към него, обгърна го с ръце и чу как сърцето бие в гърдите му.

Черната фигура изчезна, а Рейдж заговори на древния език. Думите се редяха толкова бързо от устата му, че тя не би ги разбрала, дори ако бяха на английски.

Молитви , помисли си. Той се молеше.

Най-сетне Рейдж спря и сведе поглед към нея.

— Позволи ми да те целуна, Мери.

— Чакай, ще ми кажеш ли, ако обичаш, какво стана току-що? И коя е тази жена?

— После. Не мога… В момента не мога да мисля съвсем ясно. Всъщност по-добре е да легна за малко. Струва ми се, че ще загубя съзнание, а не искам да падна върху теб.

Тя прехвърли тежката му ръка върху раменете си и го хвана здраво през кръста. Той се облегна на нея, а тя изпъшка от тежестта.

Веднага след като Рейдж легна, тя махна тънките бели шалове от китките и врата му. Тогава видя, че в кръвта по краката му има светещи искрици. Огледа черната плоча. Върху нея имаше нещо като парчета натрошено стъкло. Или диаманти? Господи, беше стоял на колене върху тях. Нищо чудно, че беше нарязан така.

— Какво правеше? — попита тя.

— Жалеех.

— Защо?

— Ще ти кажа по-късно.

Той я придърпа върху гърдите си и я притисна силно.

Потопена в усещането за тялото му под нейното, тя се чудеше дали е възможно наистина да се случват чудеса. Но не просто обикновен късмет, а истински мистични чудеса. Спомни си как лекарите се щураха край нея с резултатите от кръвните й изследвания и картоните й. Усети токовия удар, който премина през ръката й и стигна до гърдите й, когато я докосна облечената в черна роба фигура.

И се замисли за отчаяните молитви, които беше отправила към небето.

Да , реши Мери. В света се случват чудеса.

Започна да се смее и да плаче едновременно, приемайки с радост думите, с които Рейдж се опитваше да я успокои. Малко по-късно тя каза:

— Само майка ми би повярвала в това.

— В какво би повярвала?

— Майка ми беше добра католичка. Вярваше в Бог, в спасението и във вечния живот. — Целуна го по врата. — Така че веднага би повярвала във всичко това. И щеше да е убедена, че Божията майка току-що е била тук под онази черна роба.