Дж. Уорд: Вечна любов

— Искам да подбера думите си внимателно.

— Това е умно, боецо. Много умно. Особено като се вземе предвид за какво си дошъл.

— Вие знаете?

— Без въпроси — рязко произнесе тя. — Наистина започва да ми омръзва да повтарям това на братството. Може би, когато се върнеш, ще припомниш на останалите тези правила.

— Моите извинения.

Краят на черната й роба се появи в полезрението му.

— Вдигни глава, боецо. Погледни ме.

Той пое дълбоко въздух и се подчини.

— Изпитваш много силна болка — каза тихо тя. — Усещам мъката ти.

— Сърцето ми кърви.

— За онази твоя жена.

Той кимна.

— Бих ви помолил да я спасите, ако това не е против желанието ви.

Скрайб Върджин се обърна настрани. После се понесе над мрамора и започна бавно да обикаля двора.

Той нямаше представа за какво си мисли тя. Нито дали изобщо е взела под внимание онова, за което я беше помолил. Знаеше само, че е излязла да се разходи. И може да си тръгне всеки момент.

— Няма да го направя, боецо — каза тя. Очевидно четеше мислите му. — Въпреки противоречията между нас няма да те изоставя по този начин. Отговори ми — какво ще кажеш, ако спасението на твоята жена зависи от това никога да не се освободиш от звяра? Ако за да остане жива тя, ще се наложи ти да носиш проклятието си, докато преминеш в Небитието?

— С радост ще го запазя у мен.

— Ти го мразиш.

— Обичам я.

— Да, така е. Ясно е, че я обичаш.

В гърдите му се запали надежда. Едва се въздържаше да я попита дали са сключили сделката, дали Мери ще живее. Но нямаше да рискува да наруши крехкото равновесие на преговорите, като разгневи Скрайб Върджин с още един въпрос.

Тя се плъзна към него.

— Променил си се много, откакто се срещнахме насаме последния път в онази гора. И вярвам, че това е първата саможертва, която правиш в живота си.

Той въздъхна, вените му запулсираха от радостно облекчение.

— Няма нещо, което не бих сторил за нея. Няма нищо, което не бих пожертвал.

— В известен смисъл имаш късмет, че е така — промърмори Скрайб Върджин. — Защото, освен че ще запазиш звяра у себе си, искам да се откажеш от твоята Мери.

Рейдж трепна, убеден, че не е чул добре.

— Да, боецо. Разбираш ме прекрасно.

Смъртен студ премина през него и спря дъха му.

— Ето какво ти предлагам — каза. — Мога да променя онова, което съдбата й е отредила, като я излекувам. Тя няма да остарее, никога няма да се разболее, ще реши сама кога да се оттегли в Небитието. И ще й дам възможност да избере дали да приеме този дар. Когато й направя предложението обаче, тя ще те забрави и независимо дали ще го приеме, или ще го отхвърли, ти и твоят свят ще останете завинаги непознати за нея. Също така няма да я познава никой от онези, които е срещала, включително лесърите . Ти ще бъдеш единственият, който ще я помни. И ако някога я доближиш, тя ще умре. Незабавно.

Рейдж се олюля и политна напред, като обви ръце около тялото си. Измина доста време, преди да успее да каже със свито гърло:

— Наистина ме мразите.

Лек токов удар премина през него и той разбра, че Скрайб Върджин го е докоснала по рамото.

— Не, боецо. Аз те обичам, дете мое. Наказанието със звяра беше, за да те научи да се въздържаш, да разбереш къде са твоите граници, да се обърнеш навътре към себе си.

Той вдигна очи към нея, без да го е грижа какво ще види тя в тях — омраза, болка или неудържимото му желание да изкрещи мислите си. Гласът му трепереше.

— Изтръгвате живота от мен.

— Това е целта — каза тя с невероятно нежен глас. — Ин и Ян, боецо. Твоят живот в преносен смисъл за нейния в буквален. Трябва да се запази равновесието, трябва да се правят жертви, за да се получават дарове. Ако спася жената заради теб, трябва да има голям залог от твоя страна. Ин и Ян.

Той наведе глава.

И закрещя . Крещя, докато кръвта нахлу в главата му и лицето му изтръпна. Докато очите му се насълзиха и едва не изскочиха от орбитите си. Докато гласът му се продра и заглъхна.

Когато замълча, фокусира погледа си. Скрайб Върджин беше коленичила пред него, робата й се разпростря около нея като черно езеро върху белия мрамор.

— Боецо, бих ти спестила това, ако можех.

Господи, той почти й повярва. Гласът й беше толкова глух и безизразен.

— Направете го — каза дрезгаво той. — Дайте й нейния избор. Предпочитам тя да живее дълго и щастливо, без да ме познава, отколкото да умре сега.

— Така да бъде.

— Но ви моля… нека да се сбогувам с нея. За последен път.