Дж. Уорд - Пробудена любов

О… боже! Да мисли, че са се отказали да я търсят, и да знае това със сигурност, бяха две различни неща. Никой нямаше да дойде да я спаси. Никога.

Чу нещо странно. И осъзна, че ридае.

— Ще избягам — каза убедено мъжкият глас. — И ще те взема със себе си.

Коленете на Бела се огънаха. Тя се плъзна надолу по набраздената стена на тръбата и се сви на дъното. Сега вече наистина бе мъртва, нали? Мъртва и погребана.

Колко ужасяващо подходящо бе това, че се намира под земята.

Зейдист крачеше по една от тесните пресечки на „Трейд стрийт“, тежките му ботуши стъпваха уверено в покритите с ледена коричка мръсни локви и замръзнали следи от гуми. Бе тъмно като в преизподнята. Тухлените сгради от двете страни на пътя бяха без прозорци, а облаците закриваха луната. Беше сам. Нощното му зрение бе съвършено и проникваше през мрака. Точно както и гневът му.

Черна кръв. Имаше нужда от още черна кръв. Искаше тя да изцапа ръцете му, да опръска лицето и дрехите му. Да види океани от нея да заливат земята, да се просмуква дълбоко в пръстта. Щеше да накара убийците да кървят. Всяка смърт щеше да бъде принесена в жертва на Бела.

Знаеше, че вече не е жива. Дълбоко в сърцето си знаеше, че я е застигнала мъчителна смърт. Защо тогава винаги питаше копелетата къде е тя? По дяволите, нямаше никаква представа. Това просто бяха първите думи, които излизаха от устата му, независимо колко пъти си повтаряше, че тя вече не е между живите.

Щеше да продължи да им задава този въпрос. Искаше да знае къде , как и с какво са я убили. Информацията щеше да го разяжда отвътре, но трябваше да знае. Трябваше. Накрая все някой от тях щеше да проговори.

Спря. Подуши въздуха. Молеше се в ноздрите му да нахлуе сладникавият мирис на бебешка пудра. Повече не можеше да понася… това неведение.

Но после се чу горчивият му смях. Можеше да понесе много повече. Благодарение на стогодишната си усилена тренировка с Господарката нямаше мръсотия, през която да не бе преминал. Физическа болка, душевни мъчения, унижения, деградация, безнадеждност и безпомощност — бе оцелял след всичко това.

Следователно, щеше да оцелее и сега.

Вдигна поглед към небето и се олюля. Побърза да се подпре с ръка на близката кофа за боклук, пое си дълбоко дъх и зачака главозамайването да премине. Нямаше такъв късмет.

Беше време за хранене. Отново.

Изруга. Надяваше се да преживее още нощ или две без храна. През последните две седмици бе заставял тялото си да се движи само с усилие на волята, но това не бе нещо необичайно за него. Тази вечер също не искаше да обърне внимание на жаждата за кръв.

Хайде, хайде… концентрирай се.

Застави се да продължи да върви. Дебнеше из централните улички, прокрадваше се през опасния лабиринт от алеи на Колдуел средището на нощните клубове и наркотиците в щата Ню Йорк.

В три часа след полунощ изпитваше такава нужда от кръв, че се усещаше замаян. И това бе единствената причина да се откаже. Не можеше да понесе неясното възприемане на реалността и сковаността на тялото си. Напомняха му прекалено ясно за предизвиканите от опиума вцепенения по времето, когато бе кръвен роб.

Закрачи възможно най-бързо към „Зироу Сам“, настоящото свърталище на братята в центъра на града. Охраната го пусна да мине покрай опашката чакащи да влязат в клуба. Такъв бърз достъп получаваше всеки, който оставяше толкова много пари. Само навикът на Фюри да пуши червен дим струваше две хилядарки на месец. Ви и Бъч пък се наливаха само с първокачествен скъп алкохол. Към това се прибавяха и редовните поръчки на Зи.

В клуба бе горещо и тъмно като във влажна тропическа пещера. Гърмеше техно музика. Хората се тълпяха на дансинга, дъвчеха дъвки, наливаха се с вода и се потяха в ритъма на танца. Групички по двойки и тройки се бяха подпрели по стените, извиваха тела и се докосваха.

Зи се отправи директно към ВИП салона. Тълпата от хора му правеше път — разделяше се като кадифени завеси пред него. Сетивата им бяха притъпени от алкохола и наркотиците, но в прегрените тела бе останал достатъчно инстинкт за самосъхранение, за да видят в него ковчега, който ги очакваше.

В края на коридора ниско остриган мъж от охраната го пропусна в най-добрата част на клуба. Тук, в относителна тишина и спокойствие, достатъчно далеч една от друга, бяха подредени двайсет маси. Лампите осветяваха единствено черната им мраморна повърхност, останалото тънеше в мрак. Сепарето, което братята заемаха, бе точно до пожарния изход. Зи не се изненада да види там Вишъс и Бъч с чаши пред тях. Мартинито на Фюри бе на масата, но от него нямаше и следа.