Дж. Уорд - Пробудена любов

— Може би просто трябва да положиш повече усилия.

„Не му казвай да върви по дяволите — помисли си О. — Ако не издържиш това изпитание на волята, жена ти ще стане храна за кучетата.“

О. положи усилия да обуздае гнева си. Господин Х. се усмихна.

— Самоконтролът ти щеше да бъде достоен за възхищение, ако не беше единственият възможен отговор. А сега да поговорим за тази нощ. Братята ще потърсят урните със сърцата на убитите. Отиди веднага до къщата на господин Н. и вземи неговата. Ще изпратя някого до дома на А., а до този на Д. ще отида сам.

Господин Х. спря на прага.

— Относно жената. Ако я използваш като инструмент, добре. Но ако я държиш по някаква друга причина, имаме проблем. Размекнеш ли се, ще нахраня Омега с теб, парченце по парченце.

О. дори не трепна. И преди бе оцелявал след мъченията на Омега и предполагаше, че отново ще успее. Бе готов да премине през всичко заради своята жена.

— Е, какво ще кажеш? — попита водачът на лесърите .

— Да, сенсей.

Изчака колата на господин Х. да се отдалечи, а сърцето му биеше тежко в гърдите. Искаше да изкара своята жена навън и да я притисне до гърдите си, но ако го направеше, нямаше да излезе на лов за вампири. За да се успокои, почисти набързо своя „Смит & Уесън“ и го зареди. Това не му помогна особено, но поне ръцете му бяха спрели да треперят, когато свърши.

На път към вратата, взе ключовете на пикапа си и включи детектора за движение, който бе инсталирал над третата тръба. Това чудо на техниката наистина му спестяваше проблеми. Ако нещо минеше през нея, инфрачервеният лазер щеше да включи система от оръжия, стрелящи от три страни, и любопиткото щеше да се сдобие с няколко доста големи дупки.

Поколеба се, преди да тръгне. Господи, искаше да я подържи в прегръдките си. Мисълта да загуби своята жена, макар и хипотетична, го караше да губи разсъдък. Тази жена-вампир… Сега тя бе неговата причина да живее. Не обществото. Не убиването.

— Излизам, съпруго моя, така че бъди добра. — Зачака. — Ще се върна скоро и тогава ще те изкъпем. — Не последва отговор и той извика: — Съпруго моя?

Преглътна мъчително. Казваше си, че трябва да се държи като мъж, но не можеше да тръгне, без да е чул гласа й.

— Не ме изпращай без дума за довиждане.

Тишина.

Болката изпълни сърцето му и любовта, която изпитваше към нея, се примеси с горчивина. Пое си дълбоко дъх и усети как гърдите му натежаха от отчаяние. Мислеше, че вече е познал любовта, преди да стане лесър . Мислеше, че Дженифър, жената, която беше любил и пребивал години наред, е била специална. Но е бил наивен глупак. Сега вече знаеше какво е истинска страст. Тази пленена от него жена-вампир бе изгарящата болка, която го караше да се чувства отново мъж. Тя бе душата, заменила онази, която бе принесъл в дар на Омега. Живееше чрез нея, макар и да не беше жив.

— Ще се върна възможно най-скоро, любов моя.

Бела се отпусна, когато чу вратата да се затваря. Фактът, че бе наранила лесъра с мълчанието си, й достави удоволствие. Сега лудостта бе пълна, нали?

Странно, че тази лудост бе смъртта, която я очакваше. От момента, в който бе дошла в съзнание, затворена в тръбата, вече не помнеше преди колко седмици мислеше, че ще умре в резултат на мъченията като всички други, с обезобразено тяло. Но не, първо щеше да умре духът й. Докато тялото й оставаше относително здраво, същността й вече не бе жива.

Бе необходимо известно време, за да я победи психозата, и също като при болестите на тялото, и тук имаше различни стадии. В началото бе прекалено завладяна от ужас, за да мисли за нещо друго, освен за болката от мъченията. Но дните отминаваха, а нищо подобно не се случваше. Да, лесърът я биеше и погледите, с които обхождаше тялото й, предизвикваха у нея отвращение, но не я подлагаше на мъчения, както останалите вампири. Нито я бе изнасилил.

В отговор мислите й постепенно бяха взели друга насока, духът й се бе съживил и тя бе започнала да храни надежда, че ще бъде спасена. Обаче този период не бе траял дълго. Седмица може би, макар да й бе трудно да измерва хода на времето.

После бе започнало необратимото плъзгане надолу. Онова, което я теглеше към дъното, бе самият лесър . Беше й отнело известно време, за да осъзнае, че има странно влияние над своя похитител, но не след дълго започна да го използва. Отначало го предизвикваше, за да изпробва границите, до които можеше да стигне. По-късно го измъчваше поради единствената причина, че го мрази и иска той да страда.