Дж. Уорд - Пробудена любов

— А това?

Джон усети как се смразява. Нещо не бе наред. Никак не бе наред…

— Можеш ли да издържиш това? Можеш ли да издържиш това? — Изведнъж от гърлото й вече излизаше мъжки глас, който му се присмиваше. — Можеш ли да издържиш това?

Джон се опита да я отмести, но тя сякаш бе залепнала за него, сексът не спираше.

— Мислиш, че можеш да понесеш това? Мислиш-ли-че-можеш-да-понесеш-това? — Мъжкият глас крещеше в пълно противоречие с женското лице.

Ножът се спусна към Джон откъм главата й, обаче сега тя бе мъж с бяла коса и бледа кожа. И с очи с цвета на мъглата.

Острието проблесна в сребристо и Джон вдигна ръка, за да го спре. Обаче ръката му вече не бе тежка и изтъкана от мускули. А мършава и изнемощяла.

— Можеш ли да се справиш с това, боецо?

Камата се спусна грациозно и се заби в гърдите му. От мястото, където бе проникнала в него, по цялото му тяло се разля болка и го изпълни с агония. Не му достигаше въздух, давеше се в собствената си кръв, задушаваше се, отваряше широко уста, но дробовете му оставаха празни. Започна да се мята, да се бори с наближаващата смърт…

— Джон! Джон! Събуди се!

Отвори широко очи. Първата му мисъл бе, че изпитва болка в лицето, макар да не знаеше защо, след като бе прободен в гърдите. После осъзна, че устата му е широко отворена и от нея щяха да излизат викове, ако не бе лишен от глас.

След това почувства ръцете… Притискаха го. Ужасът се върна и с геройско усилие той успя да скочи от леглото. Приземи се на пода по лице, бузата му се одраска в килима.

— Джон! Аз съм, Уелси.

Името й го върна в реалността и като плесница сложи край на истерията му.

О, боже… Всичко бе наред. Той бе добре. Бе жив.

Хвърли се в прегръдките на Уелси и зарови лице в дългата й червена коса.

— Всичко е наред. — Тя го взе в скута си и започна да го гали по гърба. — Ти си у дома. В безопасност.

Дом. Безопасност. Да, само за шест седмици това се бе превърнало в негов дом… Първият, който имаше, откакто бе излязъл от сиропиталището, и едва шестнайсетгодишен, живееше в разни дупки. За него домът бяха Уелси и Тормент.

Тук бе не просто в безопасност. Тук проявяваха разбиране към него. Бе научил истината за себе си. Преди Тормент да го намери, не знаеше защо е различен от останалите, нито каква е причината да е така мършав и слаб. Сега знаеше, че мъжките вампири са такива, преди да се преобразят. Дори Тор, воинът от Братството на черния кинжал, някога е бил дребен.

Уелси вдигна лицето на Джон към своето.

— Ще ми разкажеш ли кошмара си?

Той поклати глава и се сгуши още по-плътно в нея, прегърна я така силно, че се зачуди как все още успява да диша.

Зейдист се материализира пред къщата на Бела и изруга. Някой отново беше влизал вътре. Имаше пресни следи от гуми по наскоро падналия сняг и стъпки пред вратата. По дяволите! Имаше много отпечатъци, които водеха от къщата до колата и обратно. Изглеждаше, сякаш бяха взели доста багаж.

Това го разтревожи. Сякаш малко по малко тя изчезваше. Господи! Ако семейството й изпразнеше къщата, не знаеше къде ще ходи, за да се чувства близо до нея.

Загледа втренчено верандата и прозорците на дневната стая. Може би трябваше да вземе някои от вещите й за себе си. Подобна постъпка не беше почтена, но пък той не бе светец.

Отново се замисли за семейството й. Знаеше, че са аристократи от най-висшата класа, и това бе всичко. Не искаше да се срещне с тях, за да научи нещо повече. Дори в най-добрите си дни не знаеше как да се държи с хората, а ситуацията с Бела го правеше опасен, не само неприятен. Не, Тормент бе тяхната връзка с роднините й, а Зи винаги внимаваше да не се сблъска с тях.

Заобиколи къщата, влезе през вратата на кухнята и изключи алармената инсталация. Както и всяка друга вечер, първо отиде да нагледа рибките й. Храната им плаваше по повърхността на водата — доказателство, че някой вече се бе погрижил за тях. Ядоса се, задето му бяха отнели тази възможност.

Истината бе, че сега мислеше за къщата й като за свое място. Беше я почистил след отвличането й. Поливаше цветята и се грижеше за рибките. Разхождаше се из нея, гледаше през прозорците и сядаше на всеки стол, диван и легло. Дори мислеше да я купи, когато семейството й решеше да я продаде. Въпреки че никога преди не бе имал къща или лични вещи, щеше да притежава тези стени, покрив и мебели. Щеше да превърне дома й в нейно светилище.

Огледа набързо къщата и отбеляза кои неща липсват. Не бяха много. Картина и сребърна чиния от дневната и огледало от коридора. Бе любопитен защо са били избрани точно тези предмети и искаше да бъдат върнати там, където им бе мястото.