Дж. Уорд - Освободена любов

— Примейлът живее…

— С мен няма да е така. Приеми го или си върви. — Той се втренчи в нея. — И знай едно. Достатъчно себичен съм, че да ти обърна гръб, ако не се съгласиш. И какво ще правиш тогава? Не можеш да ме принудиш да правя секс, освен ако не искаш сама да управляваш члена ми. — Той се усмихна студено. — Какво ще кажеш за тази биология?

Беше неин ред да се понесе из стаята. Докато чакаше и я наблюдаваше, му стана неприятно, защото очевидно мислеха по един и същи начин — докато се движат.

Тя се спря до масата и протегна искряща ръка, като я задържа за кратко над масивния плот. Следите от секса, който беше правил по-рано, изчезнаха. Всичко беше почистено. Тя сякаш не одобряваше случилото се.

— Реших, че може да искаш по-спокоен живот. Такъв, в който да си защитен и да не се налага да се биеш.

— И това, което съм научил от юмрука на баща си, да отиде на вятъра? Би било такава загуба. Колкото до закрилата ти, имах нужда от такава преди триста години. Не сега.

— Мислех, че ще се радваш да имаш своя партньорка. Тази, която съм ти избрала, е от възможно най-добро потекло. Съчетание от чиста кръв, изящество и красота.

— Избрала си и баща ми, затова прости, че не съм особено въодушевен.

Тя сведе поглед към оборудването му.

— Обичаш грубостите.

— Син съм на баща си. Сама го каза.

— Не можеш да практикуваш подобни неща с Избраницата. За нея би било унизително и плашещо. Както и с никоя друга. Ще бъде проява на неуважение.

Ви се опита да си представи какво би било да се откаже от наклонностите си.

— Трябва да се освобождавам от чудовищата си. Особено сега.

— Сега ли?

— Хайде, мамо . Знаеш всичко за мен, нали така? Наясно си, че вече нямам видения и че съм на границата на лудостта заради липсата на сън. Не може да не знаеш, че скочих от тази тераса миналата седмица. Колкото повече продължава, толкова по-зле ще ставам. Особено ако не мога… да си получавам своето.

Тя махна с ръка, за да го спре.

— Не виждаш нищо, защото си на кръстопът. Свободната воля не може да бъде упражнявана, ако си напълно наясно с крайния резултат. Ето защо прозорливостта се самопотиска. Ще се върне.

По някаква налудничава причина това го успокои, въпреки че се беше противопоставял на намесата в човешките съдби, откакто виденията започнаха да се явяват преди векове.

Изведнъж го осени една мисъл.

— Не знаеш какво ще ми се случи, нали? Нямаш представа как ще постъпя.

— Искам думата ти, че ще изпълниш задължението си от Другата страна. Че ще се погрижиш за това, което трябва да бъде сторено там. И я искам сега.

— Признай. Кажи, че не знаеш какво ще се случи. Ако искаш думата ми, направи го.

— Защо?

— Искам да знам, че поне над едно нещо нямаш власт — процеди той. — Така ще знаеш как се чувствам аз.

Топлината, излъчвана от нея, се увеличи и пентхаусът се превърна в сауна. Тогава тя промълви:

— Твоята съдба е и моя, не знам по кой път ще поемеш.

Ви скръсти ръце пред гърдите си. Имаше чувството, сякаш около врата му е нахлузена примка и е стъпил на нестабилен стол. Майната му.

— Имаш думата ми.

— Вземи това и приеми избирането ти за Примейл. — Подаде му тежък златен медальон на черен копринен шнур. Той го взе и тя кимна, с което договорът помежду им беше сключен. — Ще информирам Избраницата. Усамотението ми свършва след няколко дни. Тогава ще дойдеш при мен и ще бъдеш провъзгласен за Примейл.

Черната й качулка се повдигна, без тя да използва ръцете си. Точно преди отново да се спусне над искрящото й лице, тя каза:

— До следващата ни среща. Пази се.

Изчезна без звук или движение. Светлината угасна.

Ви успя да отиде до леглото, преди коленете му да омекнат съвсем. Седна на матрака и се загледа в медальона. Беше античен, с изписани на Древния език думи.

Не искаше деца. Никога не беше искал. Въпреки че при създалия се сценарий той щеше да бъде единствено донор на сперма. Нямаше да бъде баща на никое от тях, което беше облекчение, защото нямаше да го бива в това.

Тикна медальона в задния джоб на черните си кожени панталони и подпря глава на ръцете си. В съзнанието му се занизаха сцени от детството му във военния лагер. Спомените бяха кристално ясни и пронизващи като остър ръб на стъкло. Изруга грозно на Древния език и се протегна за якето си. Извади телефона и натисна бутона за бързо набиране. Когато гласът на Рот прозвуча отсреща, около него се чуваше бръмчене.

— Имаш ли минутка? — попита Ви.

— Да, за какво се отнася? — Ви не отговори и Рот снижи глас. — Вишъс? Добре ли си?