Дж. Уорд - Освободена любов

Имаше нужда да пийне… Веднага.

Примъкна се с нестабилни крачки до бара, взе чиста чаша и сипа около четири пръста водка. Почти беше допрял ръба на чашата до устните си, когато осъзна, че не е сам.

Измъкна един черен кинжал от колана си и го размаха.

— Аз съм, боецо.

Мили боже. Скрайб Върджин стоеше пред него, обвита в черната си роба от глава до пети. Лицето й също беше покрито. Дребната й фигура доминираше в апартамента. От нея се излъчваше сияние, по-ярко от обедно слънце, което се отразяваше в мраморния под.

В момента имаше нужда точно от такава публика. Да.

Поклони се и остана наведен, като се чудеше как да отпие от чашата си в тази позиция.

— За мен е чест.

— Каква лъжа — отбеляза тя сухо. — Изправи се, боецо. Искам да видя лицето ти.

Ви даде всичко от себе си да си придаде приветливо изражение, с което да замести начумерената физиономия, вече настанила се там. Дявол да го вземе. Рот беше заплашил да го наклевети на Скрайб Върджин, ако не се вземе в ръце. Явно това вече се беше случило.

Докато се изправяше, реши, че би се изтълкувало като обида, ако засмуче от водката си.

— Да, така е — потвърди тя. — Но прави каквото е нужно.

Той отпи яко, сякаш беше вода, и остави чашата на плота. Искаше му се още, но се надяваше тя да не се застои.

— Целта на посещението ми няма нищо общо с твоя крал.

Скрайб Върджин се понесе към него и спря само на сантиметри разстояние. Ви почувства необходимост да отстъпи, особено след като тя повдигна искрящата си ръка и го потърка по бузата. Силата й беше като изпепеляваща мълния — смъртоносна и целеустремена. Никой не би искал да бъде нейна мишена.

— Време е.

Време за какво? Но си наложи да мълчи. На Скрайб Върджин не се задаваха въпроси. Не и ако не искаш с теб да полират пода.

— Наближава рожденият ти ден.

Беше вярно. Скоро щеше да навърши триста и три години, но не можеше да разбере защо това би предизвикало личното й посещение. Ако искаше да го поздрави, нещо в пощенската кутия би било достатъчно. Или пък да му прати анимирана картичка в имейл.

— Имам подарък за теб.

— Поласкан съм. И объркан.

— Твоята жена те очаква.

Вишъс подскочи, сякаш някой го беше ощипал по задника.

— Съжалявам, какво…

Без въпроси, глупако.

— При цялото ми уважение, аз нямам жена.

— Имаш. — Тя свали ръка. — Посочих я сред всички Избраници за твоя първа партньорка. Притежава чиста кръв и изящна красота.

Ви понечи да отвори уста, но Скрайб Върджин продължи:

— Ще се слеете и ще създадете поколение. Ти ще имаш потомство и с другите. Дъщерите ти ще попълнят редиците на Избраниците. Синовете ти ще станат членове на Братството. Това е твоята съдба. Да бъдеш Примейл на Избраниците.

Думата Примейл падна като бомба.

— Простете ми, Скрайб Върджин. — Той прочисти гърло и си напомни, че бяха нужни щипки за барбекю, за да се съберат тлеещите останки на тези, позволили си да я ядосат. — Не искам да прозвучи като обида, но нямам нужда от собствена жена.

— Имаш. Ще изпълните ритуала и тя ще носи твоите деца. Както и останалите жени.

Перспективата да бъде блокиран от Другата страна, заобиколен от жени, без възможност да се бие и да вижда братята си… или… Бъч, го накара да забрави, че трябва да си мери приказките.

— Моята съдба е да бъда боец. Мястото ми е до братята ми.

А и след всичко, което му бяха сторили, би ли могъл някога да възроди младостта си?

Очакваше тя да побеснее от проявеното непокорство, но вместо това тя каза:

— Колко си безстрашен да противоречиш. Същият си като баща си.

Грешка. Той и Блъдлетър нямаха нищо общо помежду си.

— Ваша святост…

— Ще го направиш. И то по своя собствена воля.

Той изстреля отговора хладно и твърдо.

— Ще ми е нужна доста добра причина.

— Ти си мой син.

Гърдите на Ви се сковаха и той спря да диша. Вероятно имаше предвид в широк смисъл.

— Преди триста и три години ти беше роден от моето тяло. — Качулката се вдигна от лицето на Скрайб Върджин от само себе си и разкри призрачната й красота. — Повдигни така наречената си прокълната ръка и разкрий истината.

Със сърце в гърлото Ви протегна облечената си в ръкавица ръка и с няколко неуверени движения разкъса кожата. С ужас се взря в това, което се криеше под татуировките му. Неговият блясък беше същият като нейния.

Мили боже… Защо не беше направил връзката по-рано?

— Слепотата ти — поясни тя — ти позволяваше да го отричаш. Не искаше да го видиш.