Дж. Уорд - Освободена любов

— Не.

Чу се шумолене и гласът на Рот прозвуча отдалече.

— Фриц, може ли да се върнеш и да почистиш малко по-късно? Благодаря ти. — Бръмченето спря и се чу затваряне на врата. — Казвай какво има.

— Помниш ли… Помниш ли последния път, когато беше пиян? Наистина пиян.

— По дяволите. — Ви можеше да си представи как черните вежди на краля се смръщват зад очилата му. — Мисля, че беше заедно с теб. Не беше ли в началото на двайсети век? Поделихме си седем бутилки уиски.

— Всъщност бяха девет.

Рот се засмя.

— Започнахме в четири следобед и ни отне около четиринайсет часа, нали така? После бях пиян през целия ден. Сто години оттогава, а имам чувството, че още съм махмурлия.

Ви затвори очи.

— Помниш ли, че наближаваше изгревът, когато ти казах, че никога не съм познавал майка си? Нямах представа коя е и какво й се е случило.

— Доста ми е мъгляво, но да, спомням си.

Боже, онази нощ и двамата бяха толкова зле. Пияни до козирката.

Това беше единствената причина Ви да се раздрънка какво изгаряше душата му ден и нощ.

— Ви? Какво става? Това има ли нещо общо с твоята мамен !

Ви седна обратно на леглото. Медальонът в джоба му се впи в задните му части.

— Да, току-що я срещнах.

От другата страна, в светилището на избраниците, Кормия седеше на леглото в бялата си стая, а до нея светеше малка бяла свещ. Беше облечена в традиционната бяла роба на Избраниците, стъпила боса на белия мрамор и с ръце, скръстени в скута. Чакаше.

Беше свикнала да чака. Това беше заложено в живота на Избраниците. Чакаш дадена дата за участие в ритуал. Чакаш да се появи Скрайб Върджин. Чакаш Директрис да ти възложи задачи. Чакаш с охота, търпение и разбиране или опозоряваш традицията, на която служиш. Тук никоя от сестрите не беше по-значима от друга. Като избрана, ти си част от цялото, една от многото молекули, които формират действащо духовно тяло… едновременно от огромно значение и съвършено незначително.

Така че горко на жената, която не се справи със задълженията си и провали и останалите.

Днешното чакане бе неизбежно тежко. Кормия беше съгрешила и очакваше наказанието си.

От дълго време бе искала преобразяването й да настъпи, тайно бе нетърпелива, но не заради благото на Избраниците. Искаше да е напълно завършена. Искаше да чувства значимост в духа и сърцето си, да получи подобаващото й се място във вселената, не да е просто една от спиците в колелото. Вярваше, че преобразяването е като ключ към свободата.

Промяната й бе дадена съвсем наскоро, когато беше поканена да пие от чашата в храма. Първоначално беше въодушевена, като мислеше, че тайният й копнеж е останал незабелязан и все пак е постигнат. Но тогава дойде наказанието.

Огледа тялото си; винеше гърдите и бедрата си за това, което й се случи. Упрекваше се, че поиска да е различна. Трябваше да остане каквато си беше…

Тънката копринена завеса на вратата се отмести и влезе Избраницата Амалия, една от личните атендантки на Скрайб Върджин.

— Значи е решено — промълви Кормия, като стискаше пръстите си до болка.

— Да — усмихна се меко Амалия.

— Колко още?

— Ще дойде, след като приключи усамотението на Нейна Святост.

Отчаянието накара Кормия да попита немислимото.

— Не може ли да е друга от нас? Има такива, които искат това.

— Ти си избраната. — И тъй като очите на Кормия се напълниха със сълзи, Амалия я приближи безшумно с босите си крака. — Той ще бъде нежен с тялото ти. Ще бъде…

— Нищо подобно. Той е син на воина Блъдлетър.

— Какво? — отскочи Амалия.

— Скрайб Върджин не ти ли каза?

— Нейна Святост каза само, че е уговорено с някого от Братството, достоен воин.

Кормия поклати глава.

— Каза ми го по-рано, когато дойде при мен. Мислех, че всички знаят.

Амалия смръщи вежди загрижено. Без да каже нищо, седна на леглото и притегли Кормия към себе си.

— Не искам това — прошепна Кормия. — Прости ми, сестро, но не го искам.

Гласът на Амалия не звучеше убедително, когато пророни:

— Всичко ще е наред… честно.

— Какво става тук? — Острият глас ги накара да се разделят, сякаш някой ги дръпна една от друга.

Директрис бе застанала на прага и се взираше в тях с подозрение. С книга в едната ръка и черна перлена броеница в другата, тя бе същинско въплъщение на призванието и целите на Избраниците.

Амалия стана бързо, но нямаше как да скрие, че бяха заловени в прегрешение. Една Избраница трябва винаги да показва възторг от положението си; всякаква друга емоция се смяташе за отклонение, което се плащаше с разкаяние. А тях ги хванаха.