Дж. Уорд - Освободена любов

— Да, но теб вече те няма тук. Трябва да живея без теб.

Джейн почувства болка в гърдите си заради тона на гласа му и заради това, че не можеше да направи нищо, за да облекчи страданието му. Тъгуваше, защото и тя беше изгубила него.

— Наистина ще ми липсваш — промълви тя.

— И ти ще ми липсваш. — Той отново потърка лицето си. — Искам да кажа… Ти вече ми липсваш. Чувствам се ужасно. Винаги съм мислил, че някога ще станем двойка, ти и аз. Смятах го за предопределено. Ти беше единствената силна колкото мен жена, която познавах. Но явно не е било писано да бъде. Плановете на мишките и хората и прочие…

— Сигурно те очаква някоя по-добра от мен.

— Така ли? Остави ми номера й, преди да се върнеш в рая.

Джейн се усмихна леко и после стана сериозна.

— Няма да направиш нещо глупаво, нали?

— Мислиш, че ще се самоубия ли? Не. Но не ти обещавам, че няма да се превърна в жалък пияница през следващите няколко месеца.

— Прави го насаме. Имаш репутация на гадняр, която да поддържаш.

Той се подсмихна.

— Какво ще кажат в хирургията?

— Именно. — Настъпи мълчание. — По-добре да тръгвам.

Той се загледа в нея.

— Имам усещането, че наистина си тук.

— Не съм. Това е само сън. — Тя започна да избледнява, докато по бузите й се стичаха сълзи. — Довиждане, Мани, скъпи мой приятелю.

Той вдигна ръка и заговори със стегнато гърло:

— Върни се някой ден да ме видиш.

— Може би.

— Моля те.

— Ще видим.

Странно, но докато се изпаряваше, тя имаше усещането, че ще го види отново.

Да, наистина беше странно. Точно както видението й за катастрофата и чувството, че вече няма да работи в „Св. Франсис“, тя знаеше, че пътищата им с Мани Манело ще се пресекат отново.

Тази мисъл я утеши. Болеше я, задето го оставя. Много.

Една седмица по-късно…

Вишъс взе какаото от печката и изключи котлона. Докато го сипваше в чаша, чу охкане и възклицание:

— О, боже!

В другия края на кухнята Рейдж беше навлязъл наполовина в образа на Джейн, сякаш тя беше езеро, в което той бе нагазил. Те отскочиха един от друг, а Вишъс оголи зъби и изръмжа към брата.

Рейдж вдигна ръце.

— Не я видях! Честно!

Джейн се засмя.

— Вината не беше негова. Не бях концентрирана и избледнях.

Ви я прекъсна:

— Рейдж ще бъде по-внимателен, нали така, братко?

Подтекстът на посланието към мъжа бе, че иначе лошо му се пише.

— Да. Със сигурност. По дяволите.

— Радвам се, че се разбрахме. — Вишъс взе чашата, занесе я на Джейн и й я подаде. Докато тя духаше какаото, той я целуна по тила и притисна лице към нея.

За него тя беше същата като преди, но за другите не беше така. Носеше дрехи, но ако не се концентрираше върху формата си, някой се сблъскваше с нея и тъканта се набръчкваше, сякаш под нея нямаше нищо, и онзи, озовал се на пътя й, просто преминаваше през нея.

Беше малко странно. А и ако се случеше с някого от братята, чувството за собственост на Ви мигом се събуждаше като по поръчка. Работата беше там, че ситуацията беше нова и всички трябваше да се справят с това. Двамата с Джейн свикваха с прехода й в новото състояние, но невинаги беше лесно.

Кого го беше грижа? Всеки имаше другия до себе си.

— Днес ще ходиш в Убежището, нали? — попита я той.

— Да, първи ден на новата ми служба. Нямам търпение. — Очите на Джейн заблестяха. — После ще се върна тук, за да направя списък с поръчки за клиниката ми. Реших да обуча двама догени за медицински сестри. Мисля, че това е най-доброто решение от гледна точка на сигурността.

Докато Джейн му разказваше за плановете си, свързани с клиниката на Братството и за това, което се канеше да направи в Убежището, Ви се усмихна.

— Какво? — попита тя, сведе очи да се огледа, подръпна бялата си престилка и после се погледна отзад.

— Ела тук, жено. — Той я придърпа към себе си и сведе глава. — Напоследък споменавал ли съм ти колко секси е твоят ум?

— Беше по-заинтересуван от нещо друго днес следобед, така че не.

Той се засмя.

— Да, бях малко зает, нали?

— Да.

— Ще се отбия в Убежището.

— Добре. Мисля, че Мариса има проблеми с мрежата и иска да ги обсъди с теб.

Без дори да осъзнава, той я придърпа още по-близо и я прегърна. Точно това беше желал, допирни точки в ежедневието им, близост, общи цели. Двамата заедно.

— Добре ли си? — попита тя тихо, за да не я чуе никой друг.

— Да. Добре съм. — Той прилепи уста към ухото й. — Просто… още не съм свикнал с това.