Дж. Уорд - Освободена любов

— Може би ще желаете десерт? — попита догенът усмихнато.

Всички отговориха като един.

— Да, моля.

Джон остави салфетката си и помоли да бъде извинен. След кимането на Бет стана от масата и се запъти към тунела под главното стълбище. Разходката до тренировъчния център не отне много време, още повече че походката му се бе стабилизирала и той започваше да се чувства все по-комфортно в тялото си.

Стигна до кабинета на Тор и се стегна, преди да огледа наоколо. Нищо не се беше променило след изчезването на брата. Само дето грозният зелен стол сега беше в кабинета на Рот. Иначе всичко си беше същото.

Джон отиде зад бюрото и седна. Наоколо бяха разпръснати документи и папки. На някои имаше залепени листчета, върху които Зи беше писал разни неща с присъщата му съзнателност.

Сложи ръце на страничните облегалки и ги задвижи напред-назад.

Мразеше начина, по който се чувстваше в момента.

Мразеше се, задето е ядосан, че Ви си получи Джейн обратно, докато Тор беше загубил Уелси завинаги. Но не беше честно. И то не само към Тор. Би се радвал да има духа на Уелси в живота си. Щеше да е хубаво единствената майка, която познаваше, да бъде около него.

Ви беше получил тази благодат.

А също и Рейдж. С Мери.

Какво ги правеше толкова специални?

Обхвана главата си с ръце. Чувстваше се като отвратителна личност. Да завиждаш на нечие щастие и късмет, бе нещо ужасно. Особено ако ги обичаш. Но така силно му липсваше Тор и толкова горчиво скърбеше за Уелси, че…

— Здравей.

Джон вдигна поглед. Зи стоеше насред кабинета, макар че само Бог знаеше как беше влязъл, без да издаде нито звук.

— Какво се върти в главата ти, Джон?

— Нищо.

— Да опитаме ли отново?

Джон поклати глава и погледна надолу. Случайно забеляза, че досието на Леш лежеше най-отгоре в купчината, и се замисли за него. Предстоеше им сблъсък. Беше само въпрос на време.

— Знаеш ли — заговори Зи, — все се чудех защо аз, а не Фюри.

Джон вдигна глава намръщен.

— Да, чудех се защо отвлякоха мен и преживях всичко онова. И не само аз съм си задавал този въпрос. Фюри още не може да си прости, че се случи с мен, а не с него. — Зи притисна ръце към гърдите си. — Проблемът е, че ако започнеш да се чудиш защо нещо се случва с един, а не с друг, това не те отвежда никъде.

— Искам Уелси да се върне.

— Предположих, че заради това си тръгна. — Братът поглади обръснатата си глава. — Ето какво. Вярвам, че нечия ръка ни води. Само че тя невинаги е нежна. И на моменти ни се струва несправедлива. Или поне се опитвам да вярвам в това. В крайна сметка какво друго ни остава? Изборът е нещо ограничено. Също и плановете. Всичко останало зависи от друг. Ходът на живота ни, запознанствата, съдбата на обичаните от нас… Нямаме много контрол върху тези неща.

— Тор ми липсва.

— На всички ни липсва.

Да, Джон трябваше да помни, че не само той страдаше.

— Имам нещо за теб. — Зи отиде до шкафа и го отвори. — Фюри ми го даде вчера. Искахме да изчакаме до рождения ти ден, но имаш нужда от него днес.

Зи се върна до бюрото със стара и разкъсана книга в ръка. Положи я на върха на купчината, като криеше корицата с гигантската си длан.

— Честит рожден ден, Джон!

Вдигна ръка и Джон погледна надолу. В този миг сърцето му спря.

С треперещи пръсти проследи надписа, гласящ: „Дариъс, син на Марклън“.

Внимателно повдигна корицата… С красив и изискан шрифт бяха изписани думи и символи, чиято стойност беше неизмерима. Отражението на един живот, воден преди много време. Почеркът на баща му на Древния език.

Джон отдръпна бързо ръка и закри устата си ужасен, че може да избухне в ридания.

Но когато вдигна очи засрамен, установи, че е сам.

Зи с типичната си изисканост му беше позволил да запази достойнството си.

А сега… като му беше дал дневника на баща му… му даваше и известна радост.

Веднага след Първото хранене Ви се материализира в двора на Скрайб Върджин. Изненада се, че получи разрешение, като се имаше предвид как стояха нещата, но се зарадва.

Прие форма и се намръщи, докато оглеждаше мраморния фонтан, колонадата и портала към територията на Избраниците. Нещо беше различно. Не беше сигурен какво, но нещо…

— Поздравления, господарю.

Обърна се. Една Избраница стоеше пред вратата, която винаги беше смятал, че води към личните покои на Скрайб Върджин.

Облечена в бяла роба и с коса, прибрана на кок, той я разпозна като онази, дошла да провери как е Кормия след церемонията по представянето.