Дж. Уорд - Освободена любов

— Амалия — произнесе той.

Тя изглеждаше изненадана от това, че помни името й.

— Ваша светлост.

Значи нея Кормия беше препоръчала за поста на Директрис. Имаше логика. Жената изглеждаше мила.

— Тук съм да видя Скрайб Върджин. — Въпреки че тя сигурно знаеше това.

— При цялото ми уважение, господарю, тя не приема днес.

— Мен или никого?

— Никакви посетители. Искате ли да й оставите съобщение?

— Ще се върна утре.

Избраницата се поклони дълбоко.

— При цялото ми уважение, господарю, мисля, че утре ще е все така неразположена.

— Защо?

— Не задавам такива въпроси. — В тона й звучеше леко неодобрение, сякаш за да покаже, че и той не би трябвало да пита.

По дяволите. Какво точно искаше да каже?

— Предай й… че Вишъс е дошъл да каже…

Думите го напуснаха, а очите на Избраницата бяха като езера на състраданието.

— Ако не е прекалено дръзко от моя страна, може би трябва да й кажа, че синът й е дошъл да благодари за щедрия й дар и за това, че се пожертва в името на неговото щастие.

Син.

Не, не можеше да стигне толкова далече. Въпреки че Джейн се беше върнала при него, това би звучало неискрено.

— Само Вишъс. Кажи, че Вишъс е дошъл да каже благодаря.

Избраницата се поклони отново с натъжено лице.

— Както желаете.

Загледа се след жената, която се обърна и изчезна зад малката и покрита с украса врата.

Я почакай. Пожертвала ли каза? Каква жертва?

Отново се огледа наоколо. Насочи вниманието си към фонтана. Изведнъж звукът от леещата се вода му се стори странен. Когато беше идвал преди…

Ви бавно обърна глава.

Бялото дърво със своите бели цветове беше празно. Всички пойни птички бяха изчезнали.

Това беше, което липсваше. Птичките на Скрайб Върджин вече не съществуваха. Клоните на дървото вече не бяха изпъстрени от ярките им цветове. Неподвижният въздух беше лишен от веселото им чуруликане.

В настъпилата тишина самотата на това място го потисна. Глухият звук, издаван от шадравана, усилваше усещането за празнота.

О, боже. Това се казваше жертва.

Беше се отказала от своята любов заради неговата.

В своите лични покои Скрайб Върджин знаеше точно кога Ви си тръгна. Почувства как тялото му се върна обратно във външния свят.

Избраницата Амалия се приближи тихо.

— Ако не възразявате, трябва да ви предам нещо.

— Не е нужно. Знам какво каза той. Остави ме и се върни в светилището.

— Да, Ваша святост.

— Благодаря ти.

Скрайб Върджин изчака, докато Избраницата се оттегли, после се обърна и се загледа към бялата шир на своето жилище. Стаите бяха излишно големи и й служеха само да крачи из тях. Тъй като не спеше и не ядеше, спалнята и зоната за хранене бяха само площи, по които се разхождаше.

Сега всичко беше потънало в тишина.

Носеше се тревожно от стая в стая. Беше предала сина си по толкова много начини, та не беше чудно, че не искаше да бъде наричан така. Но все пак почувства болка от това.

Която се добави към една друга.

Тя погледна с ужас към другия край на покоите си. Към място, където никога не ходеше. Или поне не през последните два века.

Беше предала още някого.

С натежало сърце тя се приближи и отвори със силата на волята си двойно заключената врата. Стоманата се счупи. От изпълненото с влага помещение се разнесе фина мъгла. Наистина ли беше минало толкова време?

Скрайб Върджин пристъпи вътре и се взря в сенчестата фигура, зареяна над пода.

Нейната дъщеря. Близначката на Ви. Пейн.

Скрайб Върджин дълго бе убеждавала сама себе си, че беше по-добре и по-безопасно за дъщеря й да съществува в този покой. Но сега не беше толкова сигурна. Решенията, които се беше опитала да взема вместо сина си, бяха довели до лош край. Може би това важеше и за детето й от противоположния пол.

Скрайб Върджин се загледа в лицето на дъщеря си. Пейн не беше като другите жени още от раждането си. Имаше войнствения инстинкт на баща си и потребността от битки и би била толкова доволна да прекарва времето си с Избраниците, колкото лъв би се радвал да бъде затворен в клетка с мишка.

Може би беше време да освободи дъщеря си, както беше постъпила със сина си. Така би било справедливо. Закрилата й се беше оказала със съмнителна стойност.

Но не искаше да я пусне да си върви. Особено след като не можеше да очаква тя да храни повече любов към нея от сина й. Би изгубила и двамата.

Борейки се с бремето на мислите си тя понечи по навик да излезе на двора и да потърси утеха при птичките си. Там обаче не я очакваше нищо. Нямаше го жизнерадостното им чуруликане, което да я разведри.