Дж. Уорд - Свещена любов

— Ще отговориш ли на съобщението?

— Да.

Той придърпа чаршафа нагоре и остана да се взира в телефона.

След миг тя каза:

— Искаш ли аз да го направя вместо теб?

Той кимна.

— Ако обичаш. Напиши го от името на двама ни.

Тя го целуна по върха на главата и после написа: Благославяме теб, твоята шелан и малкото ви. Духом сме с вас, изпращаме ви много обич. Фюри и Кормия.

На следващата вечер Фюри бе изкушен да пропусне сбирката на Анонимните наркомани. Силно изкушен.

И сам не знаеше кое го накара да отиде. Не разбра как стана.

Искаше единствено да си запали, за да не усеща болката. Но колко сбъркано бе да страда? Малкото на близнака му беше дошло на света живо и здраво, Зи вече беше баща, Бела бе преживяла раждането… Най-логичното беше той да е възторжен и облекчен. Та нали за това се бяха молили и той, и всички останали?

Без съмнение единствен той имаше тази ненормална реакция към събитието. Останалите в Братството сигурно вдигаха тостове за Зи и новородената му дъщеря и всякак глезеха Бела. Празненствата щяха да продължат със седмици и Фриц щеше окрилен да приготвя специалитети и да организира церемонии.

Фюри го виждаше като наяве. Главният вход на имението щеше да е украсен с лъскави драперии в зелено — родовия цвят на Зи — и тъмнолилаво — този на рода на Бела. На всяка врата щеше да виси венец от цветя, дори по дрешниците и килерите, като символ на това, че Нала успешно се е появила в отсамната страна. В камините дни наред щяха да горят ароматни дърва и да изпускат червени пламъци, за да е силна кръвта на малкото сладурче.

На двайсет и четвъртия час след раждането всички в къщата щяха да отнесат на гордите родители огромни панделки със семейните си цветове. Те щяха да бъдат завързани на люлката на Нала като символ на обещанията да й дават закрила в живота й. Щяха да тръгват от възглавничката, на която бе положена драгоценната й главица, и да се спускат до пода като буйна река от обич.

Нала щеше да получи в дар скъпоценни бижута, щеше да е увита в плюш и да е прегръщана от нежни ръце. Щеше да е почитана и благославяна като истинско чудо, каквото и беше, и раждането й щеше навеки да топли сърцата, които го бяха очаквали с надежда и страх.

Да… Фюри не знаеше какво го отведе в общинския център. Не знаеше какво му помогна да отвори вратата и да слезе в сутерена. Не знаеше какво го накара да остане.

Но знаеше, когато се върна при къщата на Ривендж, че не може да влезе вътре.

Седна в плетено кресло на задната тераса, под звездите. В съзнанието му нямаше нищо. И все пак имаше всичко.

По някое време се появи Кормия и положи ръка на рамото му, както правеше винаги, когато отгатваше, че е дълбоко замислен. Той целуна дланта й, после тя го целуна по устата и се прибра вътре, вероятно да се върне към чертежите за новия клуб на Ривендж.

Нощта беше тиха и много студена. От време на време се извиваше вятър и минаваше през върховете на дърветата, а есенните листа отговаряха с дружелюбно шумолене, сякаш радостни от вниманието.

В къщата зад себе си чуваше бъдещето. Избраниците протягаха ръце към новия за тях свят, научаваха неща за него и за себе си. Беше много горд с тях и наистина се чувстваше Примейл по древната традиция, в смисъл че би убил, за да защити жените си, и би сторил всичко за всяка от тях.

Но това беше бащинска любов. Любов като към спътница пазеше само и единствено за Кормия.

Фюри потърка гърдите си, оставил часовете да се нижат с тяхната си скорост и вятърът да вее със своята си мощ. Луната се издигна до върха на небето и започна да се спуска. Някой в къщата пусна оперна музика. Друг, слава богу, я смени с хип-хоп. Чу се течаща вода от душ. После шумът потъна в грохота на прахосмукачката. Отново.

Живот. В цялото му всекидневно величие.

И нямаше как да се възползваш от него, ако седиш неподвижно в сянката, все едно дали в прекия, или преносния смисъл, защото тогава се оказваш в капана на наркоманския мрак.

Фюри докосна протезата си. Беше изкарал дотук само с половин крак. А да живее до края на живота си без близнака и братята си… и с това щеше да се справи. Имаше много, за което да е благодарен, до голяма степен то щеше да го компенсира.

Нямаше винаги да се чувства тъй празен.

Някой в къщата отново пусна опера.

О, по дяволите. Този път — Пучини.

„Che Gelida Manina“.

От целия богат избор, който имаха, как можаха да се спрат тъкмо на арията, която гарантирано щеше да го накара да се чувства още по-зле? Господи, не беше слушал „Бохеми“, откакто… от цяла вечност. И звуците на тази тъй обичана мелодия така притиснаха гърдите му, че не можеше да диша.