Дж. Уорд - Свещена любов

Тъкмо се бе замислил сериозно да се разкара и един човек излезе от врата с надпис „Мъже“, зад която се чу шум от пускане на вода в тоалетна.

— Приятел на Бил У ли сте? — попита го мъжът, докато си бършеше ръцете с хартиена салфетка. Имаше добри кафяви очи като на ретривър, сако от туид, твърде дебело за през лятото, и плетена вратовръзка.

— Ами… не знам.

— Ако сте за сбирката, тя е долу, в сутерена. — Усмивката му беше толкова естествена и искрена, че Фюри за малко да му се усмихне в отговор, преди да си припомни различията в зъбите между видовете. — И аз съм за там, ако искате, елате с мен. Но ако предпочитате да изчакате малко, и така става.

Фюри погледна към ръцете на мъжа. Той още ги бършеше и търкаше ли, търкаше със салфетката.

— Притеснен съм — призна. — Ръцете ми се потят.

Фюри се усмихна леко.

— Знаете ли… Май ще дойда с вас.

— Добре. Аз съм Джонатан.

— Аз съм… Патрик.

Фюри беше доволен, че не се здрависаха. Той нямаше подръка салфетка, а в джобовете ръцете му се бяха изпотили още повече.

Сутеренът беше облицован с циментови блокчета, боядисани в кремаво, подът бе покрит с устойчив на износване тъмнокафяв мокет, а по ниския таван имаше много флуоресцентни лампи. По повечето от трийсетината стола, наредени в кръг, бяха насядали хора и когато Джонатан се насочи към един в центъра, Фюри му кимна и седна възможно най-близо до вратата.

— Девет часът е — каза жена с къса черна коса. Тя стана и прочете от лист хартия: — „Всичко казано тук, остава тук. Когато някой говори, да няма странични разговори или подхвърляни реплики…“

Той не чу останалото, зает да разглежда присъстващите. Никой не носеше скъп английски костюм като него и всичките бяха представители на човешката раса. Всичките до един. На възраст бяха от малко над двайсет до малко под петдесет. Може би часът бе удобен за хора, които работеха или учеха.

Като се взираше в лицата, той се опитваше да отгатне какво бяха направили всички те, за да се озоват тук, в миришещия на кокос гол сутерен, седнали на черни пластмасови столове.

Мястото му не беше тук. Не беше сред свои, и то не само защото никой от тях нямаше вампирски зъби и проблем със слънчевата светлина.

Все пак остана, защото нямаше къде другаде да иде и се чудеше дали това не важи и за някои от другите.

— Това е група за споделяне — каза жената. — Тази вечер ще говори Джонатан.

Джонатан се изправи. Ръцете му още мачкаха остатъците от салфетката.

— Здравейте. Казвам се Джонатан. — В стаята се чуха нестройни поздрави. — Пристрастен съм към наркотици. Аз… вземах кокаин почти десет години и изгубих почти всичко. Два пъти бях в затвора. Наложи ми се да обявя фалит. Изгубих къщата си. Жена ми… тя се разведе с мен и се премести в друг щат с дъщеря ни. Веднага след това изгубих и работата си като учител по физика, защото вече не излизах от тежката фаза.

Чист съм от миналия август. Но все още си мисля за наркотика. В момента живея в оборотно жилище, защото минах през клиника и имам нова работа. Започнах преди две седмици. Преподавам в затвора. В същия затвор, където лежах. Математиката си е математика. — Джонатан се прокашля. — И така, точно преди една година на този ден бях в една уличка в центъра на града. Купувах от дилър и ни хванаха. Не ченгетата, а някакъв, на чиято територия се намирахме. Простреляха ме над хълбока и в бедрото. — Джонатан отново прочисти гърло. — Докато лежах и кървях, усетих, че ми местят ръцете. Стрелецът ми взе палтото, портфейла и часовника, после ме удари с пистолета си по главата. Честно казано… Честно казано, не би трябвало да стоя тук сега. — Тук-там се чуха утвърдителни възклицания. — Започнах да посещавам подобни сбирки, защото нямаше къде другаде да ида. А сега идвам, защото много повече искам да съм тук, където съм сега, отколкото да бъда надрусан. Понякога съм на крачка от провала, затова не гледам по-далеч в бъдещето от следващия вторник, девет вечерта. Когато пак ще дойда тук. Та така, ето къде бях и къде съм сега.

Джонатан си седна.

Фюри зачака хората да започнат да задават въпроси и да правят коментари. Вместо това стана някой друг.

— Здравейте, казвам се Елис…

И това беше. Един след друг ставаха и говореха за своята пристрастеност.

Когато стана девет и петдесет и три, както свидетелстваше часовникът на стената, чернокосата жена се изправи.

— А сега — Умиротворителната молитва.

Фюри се изправи заедно с останалите и беше шокиран, когато някой хвана ръката му.