Дж. Уорд - Неукротима любов

— Вампирите и хората могат ли…

— Да.

Докато отново се взираше в лицето, което не би трябвало да му е така познато, Мани се зачуди как да зададе следващия си въпрос.

— Значи ти си…

— Наполовина вампир? — довърши другият. — Да. Майка ми беше човешка жена.

— По дяволите! — бе единственото, което Мани успя да каже.

Докато държеше снимката на мъжа, който безспорно бе негово копие, Бъч, колкото и да бе странно, си мислеше за жълтите знаци по магистралите. Онези, на които пишеше: «Мостът може да е заледен» или «Пазете се. Падащи скали»… или временното «Внимание! Работници на пътя», преди да стигнеш до участък, който се ремонтираше. По дяволите, дори онези с фигурата на елен, прескачащ голяма черна стрелка, сочеща наляво или надясно.

В този момент, застанал във фоайето, той определено би оценил някакво предупреждение, че животът му е на път да излезе от релсите си. От друга страна, сблъсъците си бяха сблъсъци и не можеха да бъдат планирани.

Вдигна поглед от снимката и го прикова в очите на човешкия хирург. Те бяха тъмнокафяви, с цвета на отлежал портвайн. Ала формата им… Господи, как досега не беше забелязал приликата със своите?

— Сигурен ли си? — чу се да пита. — Това е баща ти?

Но всъщност знаеше отговора още преди другият да кимне.

— Кой… как… — да, от него би излязъл страхотен журналист. — Какво…

Е, това беше — трябваше само да добави едно «къде» и «кога» и беше готов за новините.

Работата беше там, че след като се обвърза с Мариса и премина през преобразяването, най-сетне беше открил душевен мир и мястото си в живота и бе приел себе си. Докато в света на хората се чувстваше отчужден от всички, а животът му течеше успоредно с този на майка му и сестрите му, без всъщност да се пресича с техния.

И разбира се, баща му. Или поне мъжът, който бе минавал за негов баща.

Бъч беше предположил, че след като бе открил истинския си дом и своята жена тук, беше приключил с асимилирането, че беше приел най-после толкова много болезнени дотогава неща. Ала ето че цялата тази гадост отново се бе събудила за живот.

Човекът проговори мрачно:

— Името му е Робърт Блъф. Бил е хирург в болницата «Колумбия» в Ню Йорк, когато майка ми работела там като медицинска сестра…

— Моята майка също беше медицинска сестра — Бъч усети, че устата му пресъхва. — Но не в тази болница.

— Той е практикувал на много места… дори… в Бостън.

Възцари се дълго мълчание, по време на което Бъч обмисляше възможността майка му да е изменила на мъжа си.

— Някой да иска нещо за пиене? — обади се Ви.

— «Лаг…

— «Лагавулин»…

Бъч и хирургът млъкнаха едновременно, а Вишъс завъртя очи.

— Защо ли не се учудвам.

Докато той се оправяше на бара в билярдната, Манело каза:

— Изобщо не го познавах. Виждал съм го… колко, веднъж, може би. Ако трябва да съм честен, дори не го помня.

В този миг Ви се появи с питиетата им и ги раздаде, досущ като някоя стюардеса.

— Знаете ли, изобщо не си падах по това, докато…

— Докато какво?

— Докато вие, момчета, не започнахте да ровичкате из главата ми. Преди харесвах «Джак Даниълс». Ала миналата година… всичко се промени.

Бъч кимна, макар че почти не го чуваше. Човече, просто не можеше да спре да гледа онази снимка, докато след известно време не си даде сметка, че по някакъв странен начин всичко това беше облекчение. Семейната регресия беше доказала, че между него и Рот има родствена връзка, но така и не бе научил (нито пък бе искал особено да научи) каква точно. Ала ето го сега пред него — отговорът на въпроса.

По дяволите, през цялото това време беше имал чувството, сякаш страда от някакво заболяване и някой най-сетне му беше казал точното му наименование. Страдате от Синдрома на неизвестния баща. Или пък беше Болестта на незаконния син.

Да, звучеше логично. Открай време имаше чувството, че баща му го мрази и може би именно това беше причината. Макар че му беше трудно, почти невъзможно, да си представи как неговата набожна, благочестива майка се отклонява от правия път, тази снимка бе доказателството, че това трябва да се бе случило поне веднъж.

Първата му мисъл бе, че трябва да отиде при майка си и да я попита за подробностите… е, за някои подробности.

Ала как точно щеше да стане? Деменцията вече я бе отнесла далеч от реалността, дотам че едва го разпознаваше, когато се отбиеше да я види… което бе единствената причина, поради която изобщо можеше да я посещава. И не беше като да можеше да попита братята и сестрите си. Те го бяха отписали в мига, в който бе излязъл от живота им, а и беше крайно невероятно да знаят повече от него.