Дж. Уорд - Неукротима любов

— Реших, че след като ще бъдеш освободена, трябва да бъдеш посрещната от гледка, достойна за бледите ти очи.

Целият Колдуел беше под тях, блещукащите му светлинки и потокът на трафика — същинско пиршество за погледа й. Намираха се върху неголямо възвишение, а градът се разстилаше под краката им край бреговете на реката.

— Прекрасно е! — прошепна тя, обръщайки се към войника.

Застанал настрани, той изглеждаше така далечен, сякаш изобщо не беше там, а сенките, в които бе отстъпил, криеха обезобразяващия му дефект.

— Сбогом и на добър час, Избранице.

— И на теб… Все още не знам името ти.

— Така е — той се поклони лекичко. — Лека вечер.

И с тези думи се дематериализира, изчезвайки в нощта.

След миг Пейн отново се обърна към гледката и се зачуди къде ли се намира Мануел в града под нея. Трябва да беше в гората от високи сгради, така че ако се водеше по местоположението на моста, би трябвало да е… там.

Да, там.

Вдигна ръка и описа невидим кръг около високата постройка от стъкло и стомана, в която бе сигурна, че живее той.

Болката, стегнала гърдите й, беше толкова силна, че спря дъха й. Остана на възвишението още миг, а после се разпиля на североизток, към имението на Братството. Направи го без никакъв ентусиазъм, тласкана единствено от задължението да съобщи на брат си, че е жива и невредима.

Когато отново прие форма върху каменните стъпала на имението, усети, че изпитва странен ужас, докато отиваше към двукрилата врата. Беше благодарна, че отново си е у дома, ала отсъствието на нейния мъж й отнемаше всяка радост, която би трябвало да изпитва при мисълта за срещата, която й предстоеше.

Позвъни и вратата, въвеждаща във вестибюла, начаса се отвори. Тя пристъпи вътре, оставяйки нощта зад себе си…

Втората, вътрешна врата зейна още по-бързо, отворена от усмихнатия иконом.

— Господарке! — извика той.

Докато прекрачваше прага на фоайето, което я бе очаровало от мига, в който го бе видяла за първи път преди няколко дни, Пейн различи слисания си близнак да изскача от билярдната.

Успя да го зърне само за миг, защото след това някаква огромна сила го помете с такава мощ, че Вишъс политна настрани, изпускайки чашата си, която разплиска съдържанието си на всички страни.

Мануел изхвърча във фоайето и се втурна към нея, а по лицето му се четяха едновременно неверие, ужас и облекчение.

Само че нямаше никакъв смисъл в това, че той тичаше към нея; никакъв смисъл в присъствието му тук, в…

Сграбчи я в обятията си още преди тя да е успяла да довърши мисълта си и, о, съдби — онова негово ухание на тъмни подправки, съвсем същото, което помнеше, нахлу в ноздрите й. Раменете му също бяха точно така широки, както ги помнеше; кръстът му — все така тесен. А прегръдката му — също толкова прекрасна.

Силното му тяло се тресеше, докато я притискаше към себе си, а после се отдръпна, сякаш се боеше, че може да й причинява болка.

Погледът му беше трескав.

— Добре ли си? Какво мога да направя за теб? Имаш ли нужда от лекар? Ранена ли си… задавам твърде много въпроси… съжалявам. Господи… какво стана? Къде беше? Мамка му, трябва да престана…

Като за романтично събиране след раздяла, това навярно не бяха изящните слова, които някои жени биха предпочели да чуят, ала за Пейн те означаваха всичко на света.

— Защо си тук? — прошепна тя, улавяйки лицето му между дланите си.

— Защото те обичам.

Това не обясняваше нищо… и в същото време й казваше всичко, което й трябваше да знае. Изведнъж тя отдръпна ръце.

— Ами онова, което причиних на тялото ти?

— Не ме е грижа. Ще се справим някак… ще измислим нещо… но не бях прав за нас двамата. Държах се като шибан… като страхливец… сгреших и ужасно съжалявам. Мамка му — той поклати глава. — Трябва да престана да ругая. О, господи, роклята ти…

Пейн погледна надолу и видя черните петна от кръвта на лесърите, които беше убила, както и алените петна от нейната собствена кръв.

— Аз съм цяла и невредима — увери го с ясен глас. — И те обичам…

Мани я прекъсна, целувайки я тържествено по устните.

— Кажи го още веднъж. Моля те.

— Обичам те.

Той простена и когато обви ръце около нея, Пейн почувства как гърдите й се изпълват с топлина и благодарност, и се притисна до него. Докато се прегръщаха, тя погледна над рамото му и видя брат си, застанал със своята шелан до себе си.

Срещна очите му и в тях прочете всичките му въпроси и страхове.

— Невредима съм — каза тя, както на своя мъж, така и на брат си.