Дж. Уорд - Неукротима любов

— Толкова се радвам да те видя — дрезгаво каза тя. — Ти беше единственото, за което мислех, докато бях…

Той затвори очи за миг, сякаш връхлетян от болка.

— Наистина ли не те нараниха?

— Да.

И тогава Пейн си даде сметка за какво всъщност се тревожи той. Докосна лицето му и заяви:

— Не ме докосна. Никой от тях не го стори.

Тръпката, пробягала по силното му тяло, беше толкова мощна, че той едва не се препъна… ала бързо се овладя… и продължи напред.

Докато гледаше как човекът вдига сестра му на ръце и я отнася по величественото стълбище, Вишъс си даде сметка, че вижда как бъдещето се разкрива пред очите му. Двамата щяха да разрешат каквото и да се бе случило между тях, а после хирургът с крайно съмнителния музикален вкус щеше да стане част от живота й… и от този на Ви… завинаги.

Изведнъж сякаш се върна назад във времето, дванайсет месеца по-рано, и копчето за превъртане спря точно в момента, когато бе отишъл да изтрие спомените на хирурга за времето, което самият Ви беше прекарал в «Свети Франсис».

Брат.

В главата му беше отекнала думата брат.

Тогава не бе имал никаква представа какво означава това, защото… е, сякаш нещо такова би могло да се случи! А ето че сега действителността отново пасваше на едно от виденията му.

Макар че, ако трябваше да е наистина точно, то би трябвало да извика думата «мъж на сестра ми» в ума му.

После обаче погледна към Бъч, който също се взираше след хирурга. Мамка му, май «брат» си беше най-подходящата дума. Което беше добре. Манело беше от онези, с които никой не би имал нищо против да бъде сроден.

Сякаш прочел мислите му, Рот заяви:

— Хирургът може да остане. Колкото пожелае. И може да поддържа връзка с човешкото си семейство… стига да иска. Като някой, в чиито вени има от моята кръв, той е добре дошъл в дома ми без никакви ограничения.

Думите му бяха посрещнати с шумно одобрение — както ставаше винаги в Братството, тайните не оставаха такива за дълго, така че вече всички знаеха за връзката между Манело, Бъч и Рот. По дяволите, нали всички бяха видели снимката. Особено Ви.

Само че Ви бе направил малко повече от това. Името Робърт Блъф се бе оказало фалшиво… което можеше да се очаква. Освен това със сигурност трябва да беше вампир само наполовина, в противен случай по никой начин не би могъл да работи в която и да било болница през деня. Въпросът беше дали и колко знаеше за вампирската си наследственост… и дали все още беше жив.

Джейн положи глава на гърдите му и той обви ръце около нея още по-здраво. А после погледна към Рот.

— Кор, нали?

— Аха — потвърди кралят. — Ето че е бил видян. И не за последен път чуваме за него. Това е само началото.

«Кралят е напълно прав», помисли си Ви. Появата на шайката копелета не вещаеше добро за никого… и най-вече за Рот.

— Господа — обяви кралят на висок глас — и дами. Гозбите за Последното хранене изстиват.

Което беше знак за всички да се отправят към трапезарията и да се заловят с онова, което дотогава упорито бяха избягвали.

Сега, когато Пейн беше в безопасност у дома, апетитите отново можеха да се развихрят… макар че проклет да бе, ако допуснеше да мисли за онова, което хирургът и сестра му без съмнение щяха да правят много скоро.

Той простена и Джейн го прегърна по-здраво през кръста.

— Добре ли си?

Ви погледна надолу към своята шелан.

— Не мисля, че сестра ми е достатъчно голяма, за да прави секс.

— Ви, с нея сте на една възраст.

Той се намръщи за миг. Така ли беше наистина? Или той беше роден пръв?

Е, имаше само един начин да получи отговор на този въпрос.

По дяволите, дори не се беше замислил за мястото на майка си във всичко това. А сега, когато се беше сетил за нея… нямаше абсолютно никакво желание да цъфне там и да й съобщи, че Пейн се чувства страхотно и че тя може да върви на майната си.

Не. Ако Скрайб Върджин искаше да знае какво се случва с децата й, винаги можеше да погледне в една от шибаните си кристални купи, които толкова обичаше.

Ви целуна своята шелан.

— Не ме е грижа какво казва календарът, нито пък редът на раждане. Това е малката ми сестричка и тя никога няма да е достатъчно голяма, за да… ъъъ, да.

Джейн се засмя и отново се намести в прегръдките му.

— Страшно си сладък.

— Не.

— Да.

Ви я отведе до масата в трапезарията и галантно задържа стола й, а после се настани от лявата й страна, така че тя да е до десницата му.

Трапезарията се изпълни с глъчка и докато Джейн се смееше на нещо, което Рейдж беше казал, Вишъс погледна към Бъч и Мариса, които се усмихваха един на друг и се държаха за ръце.