Дж. Уорд - Неукротима любов

Тя беше готова за него, влажна и отворена… и копнееща до болка, ако се съдеше по начина, по който краката й се разтваряха.

— Ще го направя бавно — каза той до устата й.

— Не ме е страх от болката. Не и с теб.

Мамка му, май в това отношение тялото й беше като това на човешките жени. Което означаваше, че първият път няма да бъде лесен за нея.

— Шшт — прошепна тя. — Не се тревожи. Просто ме вземи.

Мани посегна надолу, намести се и… о, господи… едва не свърши. Тя беше топла и влажна, и…

Тя го направи толкова бързо, че той не можа да я спре, дори и да искаше. Ръцете й го стиснаха за дупето, ноктите й се забиха в него, а после…

Пейн повдигна хълбоци нагоре в същия в миг, в който той се спусна надолу, потъвайки до самия си край. Проникването му беше пълно и необратимо. Мани изруга, а тя се напрегна и изсъска… което беше толкова несправедливо, защото се чувстваше прекрасно, по дяволите. Но Мануел не помръдваше… не и докато тя не се съвзе от нахлуването му.

А после му просветна. Ръката му се плъзна на тила й и той придърпа главата й към шията си.

— Вземи ме.

Звукът, който тя издаде, го накара да свърши в нея… беше прекалено еротичен, за да удържи оргазма. И докато конвулсиите разтърсваха члена му, вампирските й зъби потънаха дълбоко във вената му.

Сексът стана напълно необуздан. Тя се движеше, притисната в него; тясната й сърцевина го обгръщаше и изцеждаше, докато той отново свършваше… а после хълбоците му подеха мощен ритъм и това, заедно с пиенето на кръвта му, ги въвлече в диво блъскане на телата им, което Мани знаеше, че и двамата ще почувстват на сутринта. В случващото се между тях нямаше нищо цивилизовано — това бяха мъж и жена, сведени до най-първичната си същност.

И бе най-прекрасното нещо, което бе изпитвал в живота си.

Томас Дел Векио знаеше точно къде ще отиде убиецът. Не изпитваше и капка съмнение.

Инспектор де ла Крус все още беше в участъка и работеше с останалите момчета върху разни теории и улики, до една — убедителни и логични, ала Век вече знаеше къде да отиде.

И докато приближаваше паркинга на мотел «Монроу» със загасени фарове и изключен двигател на мотора, през ума му мина мисълта, че навярно не би било лоша идея да се обади на де ла Крус и да му каже къде е.

В крайна сметка обаче телефонът му си остана в джоба.

Спря мотора до дърветата вдясно от паркинга, натисна стъпенката, слезе и окачи шлема си на кормилото. Пистолетът беше в кобура под мишницата му и той си каза, че ще си остане там, дори ако някой се появи.

И почти си повярва.

Ужасната истина бе, че го тласкаше нещо, което доскоро бе потънало в дълбок и дълъг сън. Де ла Крус с право се тревожеше да работи заедно с него… както и да се пита къде свършваха греховете на бащата и започваха тези на сина.

Защото Век беше грешник. И беше постъпил в полицията, за да се прочисти от греховете си.

Ала навярно би било най-добре да опита с прогонване на демони. Защото понякога имаше чувството, че у него наистина има демон.

Въпреки това, не беше дошъл, за да убива когото и да било. Беше дошъл, за да арестува един убиец, преди копелето отново да се е заловило за работа.

Честна дума.

Докато се приближаваше до мотела, се придържаше в мрака на дърветата, насочил вниманието си към стаята, където беше намерено последното момиче. Всичко си беше точно така, както го беше оставила полицията: един триъгълник, обхващащ вратата и част от тротоара, все още беше обграден от жълта лента, а на касата беше залепена хартиена ивица, която на теория можеше да бъде скъсана единствено от някой, дошъл по официална работа. Нито в стаята, нито пред нея светеха лампи. Наоколо нямаше никого.

Век се притаи зад дебелия дънер на едно вечнозелено дърво и с ръце, облечени в черни ръкавици, издърпа черната вълнена качулка до яката на черното си поло.

Страшно го биваше в това да стои толкова неподвижно, че почти изчезваше. Биваше го и в това да съсредоточи цялата си енергия в един всепоглъщащ покой, който пестеше силите му, като в същото време го държеше нащрек.

Плячката му щеше да се покаже. Извратеният убиец беше изгубил всичките си трофеи — сега колекцията му беше в ръцете на властите и те търсеха улики, с помощта на които да го свържат с многобройните неразрешени убийства из цялата страна. Ала побърканото копеле нямаше да дойде тук с надеждата да си върне изгубеното. Не, щеше да го стори, за да оплаче загубата на онова, с което се бе сдобил с толкова усилия.