Дж. Уорд - Неукротима любов

Блей сложи ръка на тила му и зарови пръсти в меките къдрици в основата на врата му.

— Слава богу.

Познатото усещане за тялото, надвесено над неговото, бе нещо, което не бе изпитвал никога преди, и то му харесваше. Струваше му се правилно. Познаваше всяка извивка на гърдите, хълбоците и бедрата на Сакстън. Знаеше къде да го докосне и къде да го ухапе; знаеше точно как да го погали, как да се завърти и да извие тялото си в дъга, така че да дари Сакстън с разтърсващ оргазъм.

Тъй че, да… навярно не би трябвало да задава подобен въпрос.

Ала Куин… всичко у него сякаш оголваше най-съкровените кътчета в душата му и го правеше неимоверно уязвим. И колкото и добре да се бе научил да я прикрива външно, раната в него оставаше все така дълбока и болезнена, както и в момента, в който беше нанесена… когато му беше станало ясно, че мъжът, когото желае повече от всеки друг, никога няма да бъде с него.

Сакстън се отдръпна назад.

— Куин не знае как да се справи с това, което изпитва към теб.

Блей се изсмя дрезгаво.

— Да не говорим за него.

— Защо не? — Сакстън се пресегна и започна да прокарва палец по долната устна на Блей. — Той е тук с нас, независимо дали говорим за него или не.

За миг Блей се поколеба дали да не излъже, но после се предаде.

— Съжалявам за това.

— Няма нищо… знам в каква ситуация се намирам — Сакстън пъхна свободната си ръка под завивката. — Знам и какво искам.

Блей простена, когато ръката потърка онова, което в миг се превърна в огромна ерекция. Тазът му се повдигна и докато разтваряше крака за Сакстън, той срещна очите на своя любовник и засмука палеца му.

Това беше толкова по-приятно, отколкото да продължи с мислите за Куин, от които имаше чувството, че се вози на едно от онези увеселителни влакчета, които ту поемат нагоре, ту се спускат стремглаво надолу. Това той познаваше и харесваше. С него беше в безопасност. Нямаше да бъде наранен, а и беше открил дълбока сексуална връзка.

Погледът на Сакстън беше едновременно пламенен и сериозен, докато отмяташе завивките от тялото на Блей и развързваше колана на халата си.

Това беше наистина хубаво, помисли си Блей. Правилно…

Когато устните на любовника му откриха ключицата му и бавно поеха надолу, Блей затвори очи… ала докато потъваше в прегръдката на физическите усещания, онова, което видя, не беше Сакстън.

— Почакай. Спри…

Надигна се, повличайки и другия вампир със себе си.

— Всичко е наред — тихо каза Сакстън. — Знам какво изпитваш.

За миг нещо в Блей сякаш се прекърши. Но Сакстън поклати глава и долепи устни до гърдите му.

Те никога не бяха говорили за любов… което го накара да осъзнае, че и в бъдеще няма да го направят, защото Сакстън действително беше наясно със ситуацията: Блей все още беше влюбен в Куин и навярно винаги щеше да бъде.

— Защо? — попита той своя любовник.

— Защото те искам до последния миг, в който мога да те имам.

— Никъде няма да ходя.

Сакстън поклати глава до стегнатия корем, който целуваше.

— Престани да мислиш, Блейлок. И започни да чувстваш.

Докато умелата му уста се спускаше надолу, Блей шумно си пое дъх и реши да последва получения съвет. Защото това беше единственият начин да оцелее.

Нещо му подсказваше, че е само въпрос на време, преди Куин и Лейла да обявят, че възнамеряват да се обвържат. Нямаше представа откъде го знае, но беше сигурен. Двамата се срещаха от седмици. Избраницата беше тук едва предишния ден — Блей беше доловил уханието й и усетил кръвта й в съседната стая.

И въпреки че тази убеденост може би беше просто умствено упражнение, с което да се депресира тотално, Блей имаше чувството, че става въпрос за нещо повече от това. Сякаш мъглата, която обикновено обгръщаше предстоящите дни, месеци и години, бе станала непоносимо рехава и сенките на съдбата му се разкриваха.

Беше единствено въпрос на време.

Господи, то щеше да го убие.

— Радвам се, че си тук — простена.

— Аз също — тъжно отговори любовникът му с устни около неговата ерекция. — Аз също.

На следващата вечер Пейн крачеше напред-назад из имението на Братството: трапезарията, фоайето, билярдната. И обратно. Отново. И отново.

Мъжът й си бе тръгнал този следобед, за да се «погрижи за някои неща». И въпреки че бе отказал да й съобщи какви бяха те, на Пейн страшно й беше харесала палавата усмивчица върху лицето му, докато я завиваше в леглото, което двамата бяха използвали до краен предел… А после беше тръгнал.