Дж. Уорд - Неукротима любов

Ако трябваше да е брутално честен със себе си, беше възнамерявал да го убие. От самото начало. Но ако се съдеше по веществените доказателства — не го беше сторил той. Проблемът беше, че спомените му представляваха една черна дупка.

Стонът, долетял откъм серийния убиец, го накара да обърне рязко глава. Мъжът протягаше ръка към него, молейки се безмълвно за помощ, докато кръвта му шуртеше навсякъде. Как така все още бе жив?

С треперещи ръце Век извади телефона си и набра 911.

— Да, инспектор Дел Векио, полицейско управление Колдуел, отдел «Убийства». Трябва ми линейка при мотел «Монроу». Незабавно.

След като съобщението му беше вкарано в системата и медиците потеглиха към него, Век си свали якето, направи го на топка и коленичи до мъжа. Притисна дрехата до раните на гърлото му, молейки се копелето да оцелее. А после се зачуди дали това би било нещо хубаво или не.

— Не те убих аз — каза той. — Нали?

О, господи… какво се беше случило тук, по дяволите?

— Той дойде да те види.

От мястото си върху леглото Блейлок виждаше Сакстън, син на Тим, от най-хубавата му страна. И не, нямаше предвид задника му. Сакстън се бръснеше пред огледалото в банята и съвършеният му профил беше окъпан в меката светлина, струяща над главата му.

Господи, наистина беше красив.

В толкова много отношения, любовникът му бе всичко, което Блей би могъл да иска.

— Кой? — меко попита Блей.

Очите, които се обърнаха, за да срещнат неговите, сякаш казваха: «Кой според теб?!»

— О!

За да избегне по-нататъшен разговор, Блей сведе поглед към сатенената завивка, която беше придърпана до гърдите му. Отдолу беше гол, точно както и Сакстън, преди да си наметне халата.

— Искаше да знае дали си добре — продължи Сакстън.

Тъй като вече беше използвал «О!» като отговор, този път Блей реши да разнообрази нещата с едно:

— Наистина?

— Беше на терасата. Не искаше да влезе, за да не ни обезпокои.

Интересно, когато беше на ръба да изгуби съзнание, след като му зашиха стомаха, Блей смътно се беше зачудил какво ли прави Сакстън там навън. Но по онова време изпитваше такива болки, че му беше трудно да мисли за каквото и да било друго.

Ала сега почувства как през него преминава ужасна тръпка на вълнение.

О, Скрайб Върджин! Толкова време беше минало, откакто не я бе изпитвал… макар че това изобщо не намали интензивността й. А обзелият го след това порив да попита какво си бяха казали двамата, не беше нещо, на което можеше да се поддаде. Би било проява на неуважение към Сакстън. Да не говорим, че нямаше и никакъв смисъл.

Добре че разполагаше с предостатъчно муниции, за да заглуши този вътрешен глас. Всичко, което трябваше да направи, бе да си припомни как Куин се беше прибрал миналата седмица, лъхащ на одеколона на някакъв мъж, с разрошена коса и самодоволната усмивка на някой, който току-що се е позабавлявал добре.

Това, че Блей му се беше предложил не веднъж, а два пъти… само за да бъде отблъснат, бе нещо, за което му бе непоносимо да мисли.

— Не искаш ли да знаеш какво каза? — измърмори Сакстън, докато прокарваше острия бръснач по гърлото си, избягвайки ловко раната от ухапване, която Блей му беше оставил преди половин час.

Блей затвори очи и се зачуди дали някога щеше да избяга от истината, че Куин бе готов да чука всеки и всичко, освен него.

— Не? — попита Сакстън.

Леглото помръдна и Блей отвори очи. Сакстън беше приседнал на ръба и попиваше челюстта и бузите си с кървавочервена кърпа.

— Не? — повтори той.

— Може ли да те попитам нещо? — каза Блей. — И сега не е моментът да бъдеш обичайното си очарователно, саркастично «аз».

Поразително красивото лице на Сакстън веднага стана сериозно.

— Питай.

Блей приглади завивката върху гърдите си. Два пъти.

— Аз… задоволявам ли те?

С крайчеца на окото си видя как Сакстън потръпна и едва не умря от смущение.

— Имаш предвид в леглото?

Стиснал здраво устни, Блей кимна и си помисли, че може би трябваше да обясни малко по-добре, но се оказа, че устата му е напълно пресъхнала.

— Как може да ти мине през ума да ми задаваш такъв въпрос? — тихо попита Сакстън.

Ами защото все нещо трябва да не беше наред с него. Блей поклати глава.

— Не знам.

Сакстън сгъна кърпата и я сложи настрани. След това се подпря с ръка от другата страна на бедрата му и се приведе напред, така че лицата им бяха съвсем близо.

— Да — с тези думи той долепи устни до шията му и започна да го целува. — Винаги.